— Не можем да говорим сега. Точно излизаме.
— Майкъл — скара му се Лаура, — дай ми телефона.
Майкъл неохотно й подаде слушалката.
— Ало? — каза предпазливо Лаура.
— Разбрах, че се обаждам в неудобно време — каза Марта Еберхарт.
Лаура се усмихна, като чу гласа на редакторката си. За щастие Марта беше от хората, които изявлението на Майкъл може само да развесели, а не да обиди.
— Обещала съм му да отидем на пристанището — обясни Лаура. — А той е сигурен, че ще се отметна. — Деловите отношения на Лаура и Марта отдавна бяха прераснали в непринудено приятелство въпреки голямото разстояние, което ги делеше. — У дома ли си? — попита Лаура, представяйки си Марта в нейния едностаен апартамент, обзаведен елегантно в бяло и бежово със скъпи мебели, по които са нахвърляни дрехи, обувки и книги.
— У дома съм — въздъхна Марта. — И само си мечтая някой красавец като Майкъл да ме заведе на някое пристанище. И затова отивам да играя аеробика за жени при бивш треньор от морския флот. Виж какво, няма да ви задържам, исках само да разбера как си.
Лаура погледна Майкъл, който се беше оттеглил на пода и ядосано се саморазправяше с войниците си.
— Добре съм. Още не съм започнала да работя, но…
— Не се обаждам за това. Днес е събота. Не съм на работа. Хайде тръгвайте. Знам, че онзи малчуган вече губи търпение.
— Така е — каза Лаура.
Как й се прииска да се озове по някакъв магически начин на остров Манхатън, където можеше да потъне в канапето на Марта, да пийне малко вино и да говори с приятелката си часове наред, после двете да излязат да вечерят навън и накрая да заспи на разтегателния диван на Марта. Веднъж или два пъти, когато още беше жив, Джими настоя тя да направи точно това. После се оказа, че пътуването е било прекрасно бягство от всекидневието. От това имам нужда сега, каза си замислено Лаура. Как ми се иска да се махна оттук. От този град. От всичко.
От всичко, освен от сина си, каза си тя и погледна тъжно и любвеобилно главата му, наведена над враждуващите войници.
— Трябва да тръгвам — каза Лаура.
— Пази се — поръча Марта, преди да затвори.
— Хайде, готова съм — каза тихо Лаура на детето, приклекнало сред играчките.
Майкъл я погледна и широко се усмихна.
— Добре — каза той, изправи се и я хвана за ръка, сякаш за да й даде кураж.
Двамата излязоха навън.
Къщата, в която живееха Гари Юрик и майка му, беше сива, облицована с избелели кедрови греди, кацнала самотно над залива Кейбъл. Построена през 50-те години, голямата ферма сега беше изцяло ремонтирана, за да отговаря на нуждите на Гари. Беше много по-хубава, отколкото къщата, в която Гари беше израснал. Застраховката, изплатена след злополуката, им даде възможност да се преместят тук. Четири момчета имаше в колата в онази снежна нощ на катастрофата. Джими и още едно момче се отърваха невредими. Момчето, което шофираше, загина на място, а Гари остана за цял живот инвалид. Делото на Гари се проточи няколко години, но сега той и майка му живееха сравнително добре. Лаура знаеше, че някои хора дори им завиждат за къщата и подмятат, че той добре си е уредил нещата. Хората в този град понякога са толкова жестоки и тесногръди, помисли си тя. Сякаш един чек може да компенсира загубата на краката ти или на любимия ти човек.
Тя почука на вратата, докато Майкъл се мотаеше по стълбите. Отвори й Ванда Юрик, която имаше толкова раздърпан вид, сякаш току-що се беше измъкнала от отломките на разрушена сграда, макар че отвътре се чуваше телевизорът — вървеше едно сутрешно популярно предаване. Ванда изгледа безизразно Лаура, сякаш не я познаваше. За Ванда това беше нещо обичайно. Сякаш умът й постоянно бе ангажиран с нещо.
— Гари тук ли е? — попита Лаура.
— Че къде може да бъде? — попита обвинително Ванда.
Къде ли не, помисли си раздразнено Лаура. Та той е на инвалидна количка, а не на апарат за изкуствено дишане. Тя си спомни мнението на Джими за Ванда. Ванда иска той да бъде безпомощен, смяташе Джими, който обикновено имаше точна преценка за хората. В случая обаче Лаура мислеше, че той греши. Ванда никога не изглеждаше щастлива от живота, който води. Винаги се държеше така, сякаш бе обречена до края на дните си на тежко и трудно съществуване.
— Може ли да го видим? — попита с въздишка Лаура.
— В ателието е — отвърна Ванда, отмествайки поглед от нея.