Лаура беше идвала тук само веднъж или два пъти. Огледа се несигурно и Ванда посочи към дъното на къщата. Лаура подкани Майкъл да върви пред нея, решена да се оправи сама и да не иска допълнителна информация от негостоприемната Ванда.
Оказа се обаче, че не е трудно да намерят ателието. Някога помещението сигурно е било веранда, която сега беше закрита. Остъклените стени гледаха към морето. Задният двор на къщата представляваше една дюна, осеяна със скали и обрасла с трева. Далечният й край беше превърнат в кей, който се врязваше в спокойните води на залива. Днес морето беше тъмносиньо и чайките се носеха над него, а виковете им се чуваха през прозорците. Гари, който рисуваше на масата си, когато те влязоха, се обърна и ги поздрави, усмихнат срамежливо, но радостно. Майкъл се втурна към него и се покатери на скута му.
— Майкъл, спри — скара му се Лаура, но Гари вече беше нахлупил шапката на очите му и го гъделичкаше под мишниците. Виковете на Майкъл изпълниха тихата стая. Лаура се усмихна.
Гари взе кутия с флумастери и лист хартия, подаде му ги и каза:
— Я ми нарисувай онзи фар там.
Майкъл отправи поглед към залива, където сочеше Гари, разположи се на пода и се захвана за работа.
— Тръгнали сме към пристанището и решихме да се отбием да видим новите картини — обясни набързо Лаура.
Гари кимна. Знаеше, че напоследък Лаура води живот на затворник. Тя говореше така, сякаш беше съвсем нормално, че е излязла с Майкъл. И някога това беше съвсем нормално. Но не и след смъртта на Джими.
— Хубаво е, че си излязла — каза той. — Знам колко е трудно, когато имаш чувството, че всички те гледат и те сочат зад гърба ти. Тогава изобщо не ти се иска да излезеш от къщи.
Лаура го погледна признателно. Даде си сметка, че в известен смисъл те си приличат — животът и на двама им бе станал подвластен на жесток инцидент, над който те нямаха контрол.
— А ти защо не ме сочиш с пръст като останалите?
Гари сви рамене, придвижи количката до стената, където бяха подпрени няколко платна, и каза:
— Аз те познавам. Знам каква си.
Лаура го последва и седна на един дървен стол с облегалка до стената. Започна да разглежда картините. Вместо познатите, окъпани в светлина акварели, тези творби бяха красиви, но мрачни пейзажи на блатистите местности, типични за околността. Земята се сливаше с водата, а водата се смесваше с небето. Мрачна блатиста местност, населена с крайбрежни птици, лишена от човешко присъствие заради коварството на измамно спокойната си повърхност.
— Какво мислиш? — попита той.
— Ами, едва ли ще станат по-популярни от предишната серия на архитектурна тематика — отговори тя. Загледан в платната, Гари се мъчеше да потисне импулсивното си желание да защити творбите си. — Мисля обаче, че това са най-красивите картини, които си нарисувал досега.
Той я погледна със светнало лице, бузите му поруменяха като на дете, на което току-що са подарили кученце.
— Не се изненадвай толкова много — каза тя. — Сигурно знаеш, че са много добри.
— Не бях сигурен — отвърна той.
— Много са хубави — каза тихо Лаура. — Макар че са по-меланхолични в сравнение с другите ти картини.
— Има нещо печално и тъжно в блатата. С колата мога да стигна до резервата за птици. Там никога няма хора. Трябва обаче много да внимавам, когато карам по дървените мостове. Ако затъна в тая пролетна кал, може да мине цяла седмица, докато някой ме открие — засмя се той.
— Може би не трябва да ходиш сам — каза тя.
— Аз обичам да съм сам — отвърна решително той.
Ванда Юрик влезе в ателието, огледа се и без всякакви заобикалки каза:
— Правя сандвичи с риба тон за обяд. С бял или с ръжен хляб ги искаш?
Лицето на Гари помръкна.
— Искате ли да останете за обяд? — попита той с надежда в гласа.
Лаура скочи от стола, като видя как Ванда сви устни при тази нежелана покана.
— Трябва да тръгваме. Хайде, Майкъл.
Майкъл вдигна листа и го размаха победоносно към тях.
— Вижте моята картина.
— Много добре, Майкъл — каза Гари, разглеждайки рисунката.
— Бял или ръжен хляб? — повтори настоятелно Ванда.
— Ръжен — каза тихо Гари, без да я погледне.
Ванда се обърна и излезе от ателието.
— Благодаря ти, че ми показа картините — каза Лаура.