— Не е лесно, но се опитваме да се справим — успя да каже тя колкото се може по-спокойно.
— Изглеждаш много добре — каза Фани и този път Лаура долови безпогрешно неодобрителната нотка в гласа на по-възрастната жена.
— Благодаря. А вие добре ли изкарахте зимата? — попита учтиво Лаура, решена да не отстъпва.
— О, нали знаеш колко много обичаме Флорида. Децата дойдоха и беше много хубаво. Но се радваме, че се върнахме. На мен ми доскучава. Магазинът ми липсва.
Лаура се усмихна леко и кимна с глава.
— Обещах на Майкъл да отидем да погледаме яхтите — каза тя и тръгна към вратата. Едва издържаше в магазина. Още преди да излезе, се опита да намери с поглед пейката. Видя я, но не видя сина си. Втурна се към вратата и я отвори. На пейката нямаше никой.
— Майкъл — извика тя.
— Какво има? — попита Фани.
— Няма го — извика Лаура. — Майкъл — изкрещя тя. Втурна се навън с разбито сърце. Слънчевата светлина я заслепи след полумрака в магазина. Лаура засенчи очи и обезумяла огледа кея.
От Майкъл нямаше и следа.
— О, господи, не — каза тя шепнешком. Не, не е възможно.
— Успокой се — каза Фани зад гърба й. — Понякога децата просто се отдалечават.
— Той не може да плува — извика Лаура. — Защо го пуснах навън? О, Господи, моля те, недей…
— Аз не чух нищо — каза Фани, запазвайки присъствие на духа. — Щяхме да чуем, ако беше скочил във водата или ако беше извикал. — Уендъл, чул тревожните им гласове, излезе навън при тях.
Слънцето сякаш й се присмиваше. Да не би някой да ме е проклел, каза си Лаура. Трябва ли да загубя тук всички, които обичам? Ще се разделя ли днес с единственото, което ми е останало? Възможно е. Може и това да стане. Немислимото може да се случи ей така, изведнъж. Тя вече знаеше това много добре.
— Майкъл! — изкрещя тя. Обърна се към Уендъл и го сграбчи за ризата. — Помогнете ми — извика тя. — Направете нещо. Извикайте полицията.
— Успокой се — каза Уендъл, но лицето му пребледня. — Ще се върне. Майкъл! — извика силно той и гласът му потрепери.
— Ето ме, мамо — чу се едно гласче.
От облекчението, което изпита, на Лаура й се подкосиха краката. Значи това не е краят на света. Животът ще продължи. От месеци насам за първи път се зарадва на този факт. Завъртя се с цялото си тяло по посока на гласа, а Уендъл я потупа по рамото и тръгна обратно към магазина. Майкъл стоеше прав на кърмата на огромна яхта, закотвена малко по-надолу на кея.
Лаура се втурна към него.
— Какво правиш на тази яхта? — извика тя. — Веднага слизай.
— Той ме покани — каза Майкъл, сочейки към мъжа, който се появи от остъклената каюта.
Лаура вдигна Майкъл и силно го притисна, преди да го пусне да стъпи на земята. След това се обърна и загледа мъжа, излязъл от каютата. Той имаше стегнато мускулесто тяло, а движенията му излъчваха някакво напрежение, което не бе типично за моряк. Очите му бяха ясносини, а черната му коса тук-там сребрееше. Беше облечен с памучна сиво-кафява риза и джинси, ръцете му бяха загорели, а обветреното му лице говореше, че дълго време е бил на открито. За миг тя си помисли, че го познава. Нещо в него смътно й напомни за позната мелодия, която обаче бързо заглъхна.
— Извинете, случило ли се е нещо? — попита той. — Синът ви се възхищаваше на яхтата и аз го поканих да я разгледа.
Лаура притисна Майкъл към себе си и извика:
— Поканили сте го на яхтата? Как може такова нещо? Вие луд ли сте? Та това е петгодишно дете!
Мъжът вдигна безпомощно рамене.
— Той ми каза, че сте в магазина. Не сме излезли в морето, че да…
Лаура се разтрепери.
— Не ви ли мина през ум, дори за миг, че може да се разтревожа?
— Съжалявам — каза мъжът. — Наистина не помислих, че…
— Разбира се, че не сте помислил — прекъсна го Лаура. — Аз си представих, че е паднал в морето и се е удавил — добави тя и гласът й секна.
Мъжът внимателно я наблюдаваше.
Лаура преглътна сълзите си, както я бяха учили. Клекна пред Майкъл и го погледна в очите.
— Казала съм ти, че никога, ама никога не бива да ходиш с непознат човек.
— Никъде не съм ходил — възрази Майкъл.
— Само не се преструвай, че не разбираш какво искам да кажа. Милион пъти съм ти повтаряла и в мига, в който обърна гръб…