Лаура беше учила изкуство, но винаги с намерението да стане учителка по рисуване. Джими обаче не я оставяше на мира и я насърчаваше, докато завърши първата си книга. Джими беше този, който изпрати книгата на литературни агенти и издатели. След всеки отказ тя изпадаше във все по-голямо отчаяние, а той ставаше все по-решителен. И накрая неговата вяра в нея се оправда.
— Много е сигурен във вкуса си — каза Гари.
— Да, когато хареса нещо, смята, че е само въпрос на време светът също да го хареса — усмихна се иронично Лаура.
Гари плъзна поглед по стените и каза:
— Сигурно е прекрасно да си толкова уверен.
Камбанката отново издрънча и вратата се отвори. В галерията влезе жена на средна възраст, увита с шал и дебело вълнено палто. Имаше измъчено лице и рядка прошарена коса, небрежно вдигната на кок. Погледна мрачно Лаура и Гари и без предисловие каза:
— Свърших с пазаруването.
— Здравейте, мисис Юрик — поздрави я Лаура.
Всеки път, когато видеше Ванда Юрик, й ставаше мъчно за нея. Струваше й се, че Ванда винаги е разстроена или че ще избухне в плач. Лаура знаеше от Джими, че Ванда е поела изцяло бремето на семейния живот, когато Гари е бил малък, и грижите по него след катастрофата. Бащата на Гари, Карл Юрик, бил некадърен чаровник и алкохолик, който изчезвал, когато му скимне, и никога не поемал отговорност за семейството си. След катастрофата не се мяркал в продължение на няколко години. Много хора, включително Джими, намираха кусури на Ванда и смятаха, че е прекалено грижовна, но Лаура си представяше как самата тя би се чувствала на мястото на Ванда, ако нещо подобно се случеше със собствения й син Майкъл. Как може една майка да се примири с такова нещо?
— Здравейте — отвърна лаконично Ванда. — Гари, ще те чакам отзад.
— Добре — отговори той.
Без да каже нещо повече, Ванда се обърна и излезе.
Гари сякаш се притесни.
— Майка ми ме докара днес — обясни той. — Моята кола е на ремонт. — Гари имаше специална кола, приспособена за инвалиди, която управляваше само с ръце. — Трябва да вървя — добави той, оглеждайки се за палтото си.
Лаура го видя преметнато на един стол и му го подаде.
— Радвам се, че се видяхме — каза тя. — Ела да вечеряме заедно другата седмица. Свободен ли си във вторник?
— Ще видя — отвърна ядосано той. — Благодаря за поканата. Как е Майк?
— Добре е — усмихна се Лаура.
— Кажи му, че ще дойда да го повозя. — Майкъл обичаше да се вози в инвалидната количка в скута на Гари и искаше от него да кара все по-бързо. Първия път, когато Майкъл се покатери в количката, Лаура се ужаси, но Гари само се разсмя. На него изглежда му харесваше.
Гари облече палтото си и подкара количката. Джими беше монтирал по една наклонена плоскост на задния вход в галерията и дома си, за да може Гари лесно да влиза и излиза. Той спря количката при стълбата, извика „Довиждане, Джим“ и се запъти към задната врата.
— Горе главата, мой човек! — провикна се Джим и после извика на Лаура: — Затвори си очите и не ги отваряй, докато не ти кажа.
— Защо? — засмя се Лаура, но си затвори очите.
Чу тежките стъпки на Джими по стълбите, усети силната мъжка миризма, която излъчваше, и след това чу как оставя нещо тежко на бюрото.
— Хайде, отвори си очите — каза той.
Лаура погледна и радостно възкликна. Той беше поставил в рамка обложката на новата й книга.
— Един закъснял коледен подарък — въздъхна той. — Нямах възможност да го направя по-рано. Бързах да приключа с поръчките.
Лаура се усмихна на съпруга си. Той беше едър мъж с широки рамене и безгрижна увереност на човек, който винаги се е радвал на много обич. Беше един от любимците на Кейп Крисчън, представил се отлично и на академичната, и на футболната сцена, и в гимназията, и в колежа, а когато тя се запозна с него в Сан Франциско, беше на път да стане силен играч в бизнеса с произведения на изкуството. Всички се изненадаха от решението му да се откаже от обещаващата си кариера, да се върне на Източния бряг и да открие малка галерия в родния си град. Но той вложи в галерията огромния си капацитет за работа и усета си за изкуство. Нищо чудно, че жънеше успехи.
— Прекрасна е — каза тя. — Благодаря ти. — Стана от стола и го целуна по брадясалата буза. Харесваше й, че си пуска брада. Смяташе, че е по-привлекателен така, а освен това той вече не се оплакваше, че трябва да се бръсне. Тя погледна отново подаръка и прокара леко пръст по рамката. — Много красива рамка си направил.