— Мислех, че никой няма да ме чуе. Бях тръгнал да обикалям из гората, но паднах и си счупих крака. Струваше ми се, че от часове викам за помощ. И тогава вие се надвесихте над мен със същата тази руса коса. А аз си помислих, че сте ангел или нещо такова.
Лаура се засмя, припомняйки си случая.
— Майка ви ми даде един долар, затова че съм ви намерила.
— Съвсем в стила на майка ми — отвърна той, клатейки глава.
— Да, разбира се — каза Лаура. Облегна се на рамката на вратата и го загледа, удивена, че този мъж, този човек от далечното минало се появява пред нея по този начин. — Какво странно съвпадение — добави тя.
— Така е — съгласи се веднага той. — Аз самият не можех да повярвам. Каква е вероятността… Затова трябваше да дойда тази вечер…
— Това беше толкова отдавна — каза замислено тя. — Ти беше в по-горен клас. Иън… точно така. Беше много умен.
— Остави тия работи. Бях откачалката на класа. Искаш ли да седнем и да поговорим малко? Да видим с кого какво се е случило.
Лаура веднага застана нащрек. Вярно, че си припомни всичко. Но той все пак беше непознат.
— Не знам. Късно е вече — каза тя.
Иън нежно я погледна и съвсем спокойно каза:
— Както искаш. За нищо на света няма да се натрапвам. Но в края на краищата ти дължа живота си, Лаура Хейстингс.
Въпреки страховете си думите му я трогнаха, изпълниха я с признателност, защото той я помнеше с нещо добро. Помнеше я като ангел, дошъл да го спаси. А тя бе свикнала напоследък да виждат в нея престъпник.
— Искам да кажа само, че на яхтата е ужасно самотно — добави замислено той.
Самотно, помисли си тя. Той изобщо не знае какво е самота. Притихналата зад гърба й къща мълчеше заплашително. Тя взе решение и каза:
— Добре, защо не. Заповядай, седни.
— По-добре се наметни с нещо — каза той. — Навън е красиво, но е хладно. — Тя долови в гласа му нотка на загриженост и понечи да възрази, но се размисли.
— Сега ще се върна — каза Лаура. Влезе в антрето, свали от закачалката бродираното си джинсово яке и за миг се погледна в огледалото. Лицето й беше поруменяло, а в очите имаше блясък и възбуда. Прокара пръсти през косата си и облече якето. Толкова съм отвикнала да имам компания, помисли си Лаура. Беше станала като отшелник през последните няколко месеца.
Като излезе на верандата, видя, че той седи на перилото, загледан в тъмната улица. Стори й се напрегнат и уморен — състояние, което й беше добре познато. Но това беше странно за човек, който си губи времето да се разхожда с яхта. Иън не беше мъж с класическа хубост, но чертите му излъчваха една тъжна изящност, която привличаше погледа. Лаура седна на люлеещия се стол и усети, че той я гледа. Тя потръпна и като мушна ръце в джобовете на якето си, каза:
— Хладно е. Искаш ли нещо за пиене?
— Не — отвърна той. — Няма да се застоявам.
Тя изпита едновременно облекчение и разочарование.
— Чувствам се някак странно — каза той, — защото знам, че като ме гледаш сега, виждаш в мен онова дребно кльощаво момче с очила и счупен крак.
Лаура се засмя, после попита:
— Семейството ти още ли живее в Ню Брайтън? Имаше брат, нали? Той ми беше връстник.
— Джейсън — кимна Иън. — Още е там. Пожарникар е. Има две деца. Майка ми живее при него.
— А баща ти? Не си спомням…
Лицето на Иън се изопна, погледът му стана безизразен.
— Почина — отговори лаконично той. — Беше учител по музика в гимназията.
— Точно така — каза Лаура. — Съжалявам. — Тя смътно си спомняше мистър Търнър. Едър мъж с много бледо лице. Със същата тъмна коса като на Иън.
— А твоето семейство? — попита той. — Вие се преместихте. Баща ти служеше във флота, нали?
Лаура кимна и взе да брои на пръсти.
— Втори клас. Преместихме се във Вирджиния. После в Тексас. После в Калифорния. И така нататък, и така нататък.
— А сега? Те къде са сега?
— Загинаха в самолетна катастрофа — отговори Лаура.
— Ужасно — сви вежди Иън. — Значи сега си съвсем сама, така ли?
Най-неочаквано и необяснимо Лаура изпита признателност към него за това, че той разбира. Имаше чувството, че тя е паднала в ямата, а той се е надвесил над нея и я гледа с очи, преливащи от състрадание.
— Да. Съвсем сама — каза тя.
И двамата замълчаха. Лаура знаеше, че той иска да попита за Джими, да разбере какво се е случило, но не й се искаше да говорят за това.