— Накъде си тръгнал с яхтата? — попита тя.
Той извърна поглед намръщен и каза:
— Просто плавам. Без посока.
Лаура кимна и каза:
— Не е лошо да живееш така, стига да можеш. — Не искаше думите й да прозвучат неодобрително, но така се получи.
— И аз така мислех — каза той. — В един момент ми се струваше, че точно това трябва да направя.
— Но не си се правил през цялото време на моряк — погледна го с любопитство Лаура.
Той се извърна и улови погледа й.
— Не — каза той. — Бях истински човек.
Лаура се изчерви от упрека му.
— Не исках да кажа това.
— Няма нищо. Важното е, че е вярно — отвърна той.
— Много хора мечтаят да се качат на яхта и да отплават нанякъде — опита се да възрази Лаура. — Мисля, че желанието да избягаш с много разпространено. Да отлетиш, да отплаваш, да се махнеш. Повечето хора обаче не го правят. Само си остават с фантазиите и те им помагат да преодолеят най-трудното. Ти какъв беше като истински човек? — попита бавно тя и се усмихна.
Настана неловко мълчание. Накрая той каза:
— Работех на базата в Ню Брайтън. Изследовател съм. Ядрен физик.
— Какво съвпадение — каза закачливо Лаура. — Също като мен!
Иън се усмихна малко срамежливо и каза:
— Това е вид специализирана…
— Значи реши да замениш физиката с живот в открито море?
— Не е точно така — започна той. — Загубих…
Тя видя как той търси думите и изведнъж се уплаши, сякаш беше навлязла много навътре срещу прилива.
— Жена ми и синът ми загинаха. Той беше само на седем години. Просто не виждах повече смисъл…
Лаура усети, че лицето й пламва.
— О, господи — извика тя. — Много съжалявам. — Изпита срам от арогантното си държане, от думите си, че само един родител може да разбере…
— Не исках да те разстройвам — каза той.
— Не, не — отвърна тя. — Аз не трябваше да говоря така.
— Просто исках да разбереш, че… днес, когато не можа да намериш детето си… аз знаех как се чувстваш. Знам и как се чувстваш заради съпруга си. Аз не съм някакъв безделник, който се шляе по плажовете и обикаля с яхта крайбрежието…
— Господи, чувствам се ужасно, Иън — каза Лаура. — Моля те, извинявай.
— Не се чувствай ужасно — отговори той. — Просто не исках да си мислиш, че… Но нямам нищо против да говоря за това… с теб — добави той.
Искаше й се да скочи от стола и да избяга. Ако Джими не беше умрял, може би щеше да избяга. Но сега вече се беше научила да страда. Не се плашеше така, както се плашеха онези, чийто живот все още не е съсипан. Някои хора приемаха мъката на другите като болест, от която може да се заразят, ако се доближат много близо. Тя обаче знаеше, че това не е така. Знаеше, че мъката е като клуб, в който се влиза по принуда. Клуб, чиито членове са преминали през най-жестоки изпитания.
— Кога се случи това? — попита тихо тя.
Иън въздъхна, после се замисли, сякаш пресмяташе нещо.
— Филип умря… през септември. Той и жена ми загинаха при пожар, когато къщата ни беше запалена. В района на Ню Брайтън се подвизаваше един сериен подпалвач. Най-накрая го хванаха, но… — Поколеба се, сякаш искаше да обясни как е станало, но се отказа. — Все едно, Габриела умря в пожара, Филип се мъчи известно време в Центъра по изгаряния. — Той закима, както правят хората, когато се мъчат да се хванат за някакъв факт, за да преглътнат сълзите си. — След това започнах да си мисля за всички неща, които искахме да правим заедно един ден, когато имаме време…
— Колко ужасно. Много съжалявам — каза Лаура.
Настъпи мълчание, но то вече не беше неловко. Сякаш и двамата се взираха в една и съща черна бездна.
— Бях започнал да казвам нещо друго и не знам как стигнах до това — каза рязко той.
— Говореше за яхтата — припомни му тихо тя.
— Точно така. Значи, всички се опитваха да ме убедят да не напускам работа, но аз все си мислех, че животът е много кратък, че човек трябва да живее сега, да улови момента, както се казва… В края на ноември отидох на Карибските острови и купих яхтата. И оттогава плавам.
— Доволен ли си, че го направи? — попита тя.
— Човек не може да избяга от мъката си — усмихна се тъжно Иън.
— Да, мисля, че не може — съгласи се Лаура. — Макар че аз бих опитала.