Той тръгна след Иън обратно през голямата каюта. Лаура вървеше последна. Като мина покрай лавицата с книги, тя машинално плъзна поглед по заглавията. Видя няколко научни книги и два-три романа от Том Кланси. Но имаше доста книги за източни религии, които изглеждаха многократно прелиствани. До тях забеляза в рамка една-единствена снимка на красива жена с гарвановочерна коса и момченце с тъмнокестенява коса, подстригано на черта и широко усмихнато с един паднал зъб. Габриела и Филип, каза си тя. Сърцето й се сви от жалост, като видя засмените им, безгрижни лица.
Лаура се изкачи по стълбата и седна на палубата, докато Иън закопчаваше спасителния пояс на Майкъл. Обяснявайки на Майкъл какво точно ще направи, Иън извъртя триъгълното платно и го опъна. После вдигна котвената верига и запали мотора, с чиято помощ щяха да излязат от пристанището в открито море. Майкъл възкликваше всеки път, щом видеше познато място, и махаше с ръка на другите яхти. Слънцето напече лицето на Лаура и тя усети как я наляга сънливост от приглушеното бумтене на мотора и от неспокойната нощ, която бе прекарала, макар че нервите й все още бяха опънати.
Когато излязоха в морето, Иън извика Майкъл и каза:
— Това въже се нарича фал. Помогни ми да вдигнем грота. — Двамата задърпаха и огромното бяло платно се издигна. Майкъл възторжено извика и погледна майка си със светнали от радост очи, изпълнявайки новата си роля на помощник-капитан. Лаура му се усмихна и затвори очи. Вече се чувстваше по-добре и се радваше, че дойдоха. Денят беше прекрасен, а водата действаше успокояващо.
Иън изключи мотора.
— Сега ще хванем вятъра — каза той доволен и яхтата се плъзна безшумно по водата; единственият шум, който се чуваше, беше от плющенето на платната. Без да пуска румпела, Иън се усмихна на Лаура.
Тя пак се смути от усмивката му.
— Толкова спокойно изглежда тук — каза тя. — Как знаеш в коя посока духа вятърът?
Иън я докосна леко с пръсти по бузата и шията и тя едва не извика. Обърна се рязко към него.
— Усещаш го по бузата и по шията — каза невинно той. — Просто развиваш чувствителност за това.
— Не се увличай много. Не искам да се бавим — каза тя.
— Няма — отговори той. — Ще се върнем до един-два часа.
— Добре. Просто исках да знаеш.
— Знам — кимна той.
Денят беше чудесен за плаване. Небето и водата блестяха ослепително в яркосини цветове. Всичко останало изглеждаше много далеч. Лаура сякаш се потопи в тишината и спокойствието. Иън отговаряше на всички настоятелни въпроси на Майкъл и тя се отпусна, приемайки милувките на морския вятър и на слънцето.
— Много търпелив учител си — каза тя. — Сигурно си го наследил от баща си.
— Мисля, че не. — Усмивката изчезна от лицето на Иън.
— Просто предположих… — каза смутено Лаура. — Нали беше учител.
— Малкото търпение, което може би е имал, сигурно се е изчерпвало с учениците му — отговори с горчивина Иън. — У дома се представяше в друга светлина.
Тя разбра по лицето му, че се мъчи да говори сдържано по този въпрос и затова реши да смени темата.
— Сигурна съм обаче, че ти си бил много търпелив баща.
— Исках да бъда добър баща. Различен от собствения си. Но накрая не успях да спася сина си.
Думите му не я притесниха. Тя вече знаеше, че хората изпитват нужда да говорят за трагедиите си, че не искат да се отнасят към тях така, сякаш за живота им не може да се говори.
— Видях книгите ти по философия и източни религии — каза тя. — Опитваш ли се да откриеш някакъв смисъл в това, което ти се е случило?
Иън присви очи и вдигна поглед към слънчевото небе.
— Интересува ме въпросът за детерминизма и свободната воля. В каква степен контролираме съдбата си? Трябва ли просто да се научим да я приемаме?
— Аз някога мислех, че имам някакъв контрол над съдбата си — каза тя. — Но сега се чудя…
— Аз мисля, че трябва да се опитаме да управляваме съдбата си — продължи той. — Въпреки всичко. Аз съм учен, нали разбираш. Свикнал съм да контролирам променливите величини. Не ми харесва идеята да бъда подвластен на обстоятелствата.
— Например на вятъра — каза тя. — Използваш вятъра, за да насочиш яхтата.
— Така е — съгласи се той. — Безгрижен моряк съм аз…
— Не можеш да ме заблудиш — каза тя.
Иън премигна, сякаш го бяха хванали в лъжа и каза: