Тя не го покани да влезе. Двамата не се преструваха, че изпитват приятелски чувства. Още в първия миг тя бе усетила, че той й няма доверие. Подозренията му я изнервяха.
— С какво мога да ви услужа?
— Може ли да вляза? Искам да ви задам няколко въпроса.
Лаура се обърна и се запъти към всекидневната, без да си даде труд да му отговори. Той щеше да я последва, ако иска. Тя винаги бе спазвала законите, винаги се бе доверявала на полицията. Никога не бе оправдавала тийнейджърите, градските бедняци и чернокожите, които твърдяха, че полицаите ги преследват без причина. Сега обаче разбираше какво значи полицейски тормоз — не заради извършено деяние, а заради самия тебе.
Лаура му посочи един стол и седна.
— Какво искате? — попита направо тя. Нямаше защо да се преструват, че това е приятелско посещение.
— Съобщиха ми, че вчера са ви видели в компанията на един мъж, който е непознат тук в Кейп Крисчън. Бихте ли ми казали нещо за него?
— Кой ви каза това? — поиска да разбере Лаура.
— Съжалявам, но това не е ваша работа.
— Не може ли да имам приятели? — попита Лаура. — Искам да кажа, нямам ли право да прекарам един час с приятел?
— Ние знаем само, че се казва Иън Търнър и че е оставил на пристанището доста голяма и скъпа яхта.
— Не мога да повярвам — възмути се Лаура. — Как може…? Просто излязохме с яхтата на разходка. Това беше всичко.
— Може ли да ми кажете нещо за приятелството ви? Откога познавате този човек?
— Фани Кларк — каза решително Лаура. — Тя е. Ако ви е казала името му, сигурно ви е описала и как се срещнахме.
Следователят Ленард не си направи труд да потвърди или да отхвърли нейното подозрение.
— Твърдите, че се познавате отдавна. Имате ли любовна връзка с мистър Търнър? Имахте ли любовна връзка с него, докато мъжът ви беше жив?
— Не — извика Лаура. — Срещнахме се на пристанището преди два дни. Не съм виждала Иън от детските си години. И нямаме любовна връзка.
Следователят Ленард погледна бележките си, без да промени изражението си.
— Бяхте ли любовници в миналото, когато се познавахте?
— Бяхме на пет или на шест години тогава, мистър Ленард. Една-две години ходехме в едно училище.
— Мистър Търнър женен ли е, или не?
— Защо не го попитате?
— Той тук ли ще дойде?
— Не — извика предизвикателно Лаура.
Рон Ленард се замисли и каза:
— Защо все пак да не изчакам тук? Да видя дали ще дойде.
Лаура въздъхна от раздразнение.
— Мистър Търнър е вдовец от Ню Брайтън, Кънектикът. Живял е там цял живот, физик е. Работил е в морската база. Жена му и детето му са загинали при пожар миналата година.
Следователят вдигна вежди.
— Заради това един сериен подпалвач сега излежава три доживотни присъди в затвора в Лансдейл. Доволен ли сте?
— Разбира се, ще проверя всичко това. Значи, вие твърдите, че не сте имала любовна връзка с този мъж, докато съпругата му или вашият съпруг са били живи?
Лаура стисна зъби. Все едно че някой я заливаше с кофи с помия. Не издържаше вече да я виждат в тази отвратителна светлина.
— Знаете ли, мистър Ленард, аз съм жертвата. Аз загубих съпруга си, загубих завинаги спокойствието си. А от вас очаквам да намерите убиеца. Нямате представа какъв гняв ме обзема, като виждам, че и двамата си губим времето, докато отговарям на грозните ви инсинуации…
Рон Ленард затвори рязко бележника си и стана.
— Мисля си, че ще използвам това за отправна точка — каза той.
— Защо не се опитате да намерите мъжа, който уби съпруга ми? — попита тя с пресипнал глас.
Детективът отвори вратата и излезе от стаята.
— Много красиви цветя — каза той и кимна към букета на масата в антрето. — От мистър Търнър ли са?
На Лаура й идваше да тръшне вратата в лицето му, но се въздържа.
— Не — отвърна студено тя. Не съм длъжна да ти кажа от кого са цветята, мръсник такъв, помисли си тя. Той сякаш се канеше да попита още нещо, но се размисли. Тя изчака, докато той слезе по стълбите и се качи в колата си, после затвори вратата и се облегна на нея, затворила очи.
— Изядохме всичко, мамо — извика Майкъл от кухнята. — Готови сме за шоколадовите вафли.