— Много хубава снимка за рамката — каза той, надвесен над рамото й. Нейната снимка върху обложката на книгата беше направена от него предишното лято на плажа.
Като повечето хора, Лаура беше критична към собствената си външност. Но точно тази снимка й харесваше.
— Хубава е — призна тя.
— В действителност обаче си много по-хубава — отвърна той.
— Между другото, Марта ми се обади днес — каза Лаура. Марта Еберхарт беше редакторката на Лаура, която преди три години измъкна ръкописа й заедно с илюстрациите от купищата сладникаво-глуповати писания и направи от нея авторка. Лаура изпитваше дълбока лоялност и признателност към Марта.
— Така ли? Какво каза? Как върви книгата? — попита Джим.
— Изглежда върви много добре — каза Лаура. — Тя, изглежда е доволна.
— Чудесно.
— Миналия месец говорила с някакъв човек от „Книжен свят“, който иска да напише материал за мен — каза Лаура, горда от тази новина. — Някакъв човек, който се казва Боб Гърстър. Иска да дойде тук, да направи снимки, да вземе интервю…
— Това е чудесно — отговори Джими, който не пропускаше нито една възможност за реклама. — Може да му покажем къщата, галерията, всички картини!
— Чакай да видим — отвърна предпазливо Лаура. — Още не е се е обадил. Може да се е отказал.
— Всъщност не знам — каза шеговито Джим. — Сега като си помисля, не съм сигурен, че искам някой друг да ти прави снимки. И после разни книгомани да примират, като те видят.
— С тези ласкателства… ще си спечелиш една много специална вечер — изгледа го тя, вдигнала вежди.
Джими се усмихна. Обичаше да гледа съпругата си. Винаги казваше, че се е влюбил в нея от пръв поглед. В действителност първото нещо, което си бе помислил за нея, беше, че за жалост не е достатъчно талантлив, за да я нарисува. Тя имаше млечна кожа, тъмносиви очи, които винаги гледаха спокойно и замислено, високи скули и широка уста. Такова лице не се забравяше, то се открояваше още повече със сребристорусата коса, която падаше с мека извивка на раменете й.
— Това е много по-хубав подарък от рибарските принадлежности, които аз ти подарих за Коледа — каза тя, изчервявайки се под неговия изпитателен поглед.
— Но аз точно това исках. Дано само да имам възможност да ги използвам през лятото… да излезем с лодката с теб и с Майкъл.
Лаура го разбираше много добре. Той си купи рибарска лодка, когато се върнаха да живеят тук, но лятото беше най-натовареният сезон за него. Нямаше почти никакво свободно време.
Джими припряно събираше нещата от бюрото си, където беше работил през деня.
— Ей сега свършвам — каза той. — Запазил съм маса в „Мари“.
— Добре. Аз съм готова за италианска кухня.
— Заведе ли Майкъл при майка ми?
— Сидни дойде и го взе — обясни тя.
Сидни Барън беше втори баща на Джими. Джеймс Рийд старши, полицай от Кейп Крисчън, беше починал от инфаркт, когато Джими беше на три години. Майката на Джими, Долорес, бе отгледала сама сина си. Чак когато Джими навърши шестнадесет години, тя се омъжи за Сидни, кротък вдовец, който снабдяваше със спално бельо и покривки за маси хотелите и ресторантите на Атлантик Сити. Джими не можеше да приеме Сидни като баща, но за Майкъл той беше единственият дядо — любимият Попи.
— Видях за малко Гари. И майка му — каза тя.
Джими се намръщи и каза:
— Не мога да понасям тази жена. Държи се с Гари като че ли той е дете в бебешка количка, а не възрастен мъж.
— Всеки път, като я видя, се сещам за онази мъдрост: „Внимавай какво ще си пожелаеш“ — каза замислено Лаура. — Нали знаеш, всяка майка в някакъв момент иска децата й да останат завинаги при нея. Но не по този начин. Това, което в действителност майката иска, е те да пораснат, да бъдат щастливи, да се сбъднат мечтите им…
— Това ти го искаш — каза Джими. — Но не с всички е така. Въпросът е, че Гари би могъл да се отдели от нея и да заживее нормален живот, но тя му пречи. Понякога си мисля, че на нея така й харесва.
— Това не е ли малко несправедливо?
— Не знам. Може би. Виж какво…
— Какво?
— Ричард се отби днес…
— И?
— И попита дали ще излизаме тази вечер…
— Не ми казвай, че… — прекъсна го Лаура.