— Очакваш ли някого? — попита Пам.
— Не — отговори рязко Лаура и отиде да отвори. На вратата стоеше Иън с кафява книжна торба.
— Поръчах си китайска храна, но са ми дали порция за двама… — каза той. — Искаш ли…?
Пам се появи зад Лаура.
— Извинявай. Ти имаш гости — каза Иън.
— Аз точно си тръгвах — отговори Пам.
— Искате ли малко китайска храна? — попита любезно Иън.
Пам сложи ръка на подутата си буза.
— Извадиха ми нерв — обясни тя. — Тази вечер съм на супа. Ще наглеждам децата отзад — добави тя. Като се размина с Иън на вратата, се обърна пак към Лаура, която усети как лицето й пламна.
Иън погледна Лаура и каза с надежда в гласа:
— Пиле по китайски.
— Казах ти, че повече не може да се виждаме — обясни тя.
— Донесох и клечки — каза той.
Глава 13
Лаура му обърна гръб и влезе вътре. Той я последва и затвори вратата.
— Къде мога да оставя това? — попита той.
Лаура влезе във всекидневната, седна сковано в едно кресло, стиснала здраво страничните облегалки, с изопнато лице, без следа от усмивка.
— Може ли тук? — попита пак той, като отмести внимателно няколко списания и постави предпазливо книжната торба, сякаш вътре имаше нещо, което можеше да избухне. Отвори я и бръкна вътре. — Кифличка с яйце? — предложи той.
Най-накрая Лаура го погледна.
— Не разбираш ли кога някой ти казва „не“? — попита тя с леден глас.
Иън върна кифличката обратно в торбата, избърса разсеяно ръцете си с една книжна салфетка и каза:
— Трябваше първо да се обадя — каза той.
— Изобщо не трябваше да идваш.
— Исках да те видя — каза тихо той.
— Казах ти, че не мога — извика тя.
Иън безмълвно я изгледа. Лаура поклати глава и извърна поглед от него.
— Защо си толкова ядосана? — попита той. — Обидих ли те с нещо? Да не би да е китайската храна? Да не си алергична към глутаминова киселина или към нещо друго?
Лаура знаеше какво прави той. Опитваше се да я развесели. Но няма представа как стоят нещата тук, помисли си тя. Погледна го, без да се усмихне, и каза:
— Полицията беше тук днес.
— Полицията? Защо?
— Някой ме е видял, че съм излязла с теб и е съобщил на полицията. Сега следователят Ленард, който не ме изпуска от очи, иска да знае всичко за теб. Иска да знае дали имам любовна връзка с тебе. Дали сме били любовници преди смъртта на мъжа ми. Или на твоята жена.
— Шегуваш се — каза Иън, пребледнял.
Лаура поклати глава.
— Много хора в този град — и особено въпросният следовател — смятат, че аз съм застреляла съпруга си.
— Защо смятат така? — попита той.
— Искаш ли да чуеш цялата история? — тросна се тя.
— Не, не. Не ме интересува — каза той.
— Ако бях на твое място, щеше да ме интересува — заяви предизвикателно тя. — Защото по всяка вероятност сега ще започнат да те проучват. Да разследват миналото ти. От игла до конец.
— Само защото сме излезли заедно на разходка? — намръщи се Иън. — Кой им е казал все пак?
— Не знам — въздъхна Лаура. — Всъщност мога да се досетя, но… какво от това? Такова е общото мнение.
Иън замълча. После я погледна.
— Ще дадеш ли по една чиния? Всичко ще изстине.
Лаура го изгледа мрачно.
— Чу ли какво ти казах?
— Да, чух, но не ме интересува — отговори той и се изправи. — Кухнята в дъното ли е?
Лаура остана на стола си, клатейки глава. Иън излезе и след малко се върна с две чинии и две чаени чаши. Разпредели храната в чиниите и напълни чашите с чай от една картонена кутия. След това остави две клечки до нейната чиния и започна да яде.
— Техните подозрения не ни засягат — каза той. — Няма какво да крием. Та ние се срещнахме онзи ден. Опитай от това. Много е хубаво.
Лаура взе вяло клечките. Забеляза колко ловко си служи с тях Иън. Той излъчваше някаква тишина и спокойствие, все едно че нищо не го тревожеше. Тя почувства, че присъствието му я успокоява — той сякаш обещаваше да даде отговор на всичките й въпроси, а тя трябваше само да му се довери.
Странно е, мислеше си Лаура, когато си познавал някого като малък, след това да го срещнеш отново като възрастен. Всички механизми за справяне и самоконтрол, които човек цял живот усвоява — изглеждат като маска, като фасада, зад която се крие невинната простодушност на някогашното дете. Този сдържан мъж, който седеше във всекидневната и ядеше китайска храна, напомняше твърде малко за изпадналото в ужас момченце, което тя откри със счупен крак в онази яма в тъмната гора. Какво е станало с това дете, запита се тя. Какво го е променило толкова много? А може би уплашеното дете все още го има? Толкова неуязвим ли си, колкото изглеждаш? Или просто си се научил да надяваш маска, зад която хладнокръвно се криеш?