— Колко време беше женен? — попита рязко тя. — Как се запозна с жена си?
Той я погледна, изненадан от въпроса.
— Това е сериозна смяна на темата — каза спокойно той.
— Имаш възражения ли? — попита тя.
— Не — отвърна той и по лицето му премина сянка. — Не, нямам. — Замисли се, сякаш преценяваше отговора си. После каза: — Запознахме се в Рим, където следвах. Тя беше студентка в университета. Бяхме женени осем години.
— Каква беше тя?
Иън въздъхна.
— Габриела… Габриела беше като красиво, екзотично цвете, което не трябваше да бъде пренасяно. Тя не можа да свикне с живота тук. Не можа да разцъфти. Беше отишла в Рим от едно малко село и непрекъснато тъгуваше за дома си.
Лаура отпи от чая и постави внимателно чашата си на масата.
— Сигурно те е обичала много, щом е оставила родината си и е дошла тук при теб.
Иън сви устни.
— Имаше много нежна душа. Понякога си мисля, че ни обичаше прекалено много, Филип и мен. Ставаше неспокойна, щом изчезнехме от погледа й. Непрекъснато се страхуваше от живота тук… От това, което може да се случи…
— Може би е имала предчувствие — каза Лаура.
— Може — съгласи се той. Отпи от чая си и продължи: — Едно време се присмивах на такива неща като предчувствия. Но сега вече…
Тя изгледа замислено Иън. Пътищата им се бяха пресекли веднъж, много отдавна, и после се бяха разделили. Но съдбите им се бяха объркали по един и същ начин. Сякаш бяха живели в два паралелни свята. Нейният случай, разбира се, беше малко по-различен. Нея все още я подозираха, че нарочно е объркала съдбата си.
— Виж какво, Иън. Не искам да се правя на светица. Повярвай ми. Харесвам те. Радвам се, че отново се срещнахме. Приятно ми е да си говорим. Но просто мисля, че и за двама ни ще бъде най-добре, ако ти продължиш по пътя си — каза внимателно тя.
Иън сложи чинията си на масата и хвана ръката й. Докосването му я разтърси, сякаш електрически ток мина през нея.
— Аз не мисля така — каза той. Изгледа я толкова настоятелно, че тя потрепери. Изтегли ръката си и отмести поглед встрани.
— Полицията ще започне да се рови в живота ти. Уверявам те, че никак не е приятно.
— Ще го преглътна — каза той.
Лаура избегна изпитателния му поглед, като погледна часовника си.
— Късно е. Трябва да извикам Майкъл — каза тя и рязко стана.
Без да го изчака да отговори, тя излезе от стаята, прекоси къщата и отвори задната врата.
— Майкъл, време е да се прибираш. Става тъмно.
— Още пет минути, мамо — разнесе се детският глас.
— Идвай веднага — извика пак Лаура.
Чу стъпките на Иън зад себе си и усети погледа му като топла ръка, която разтрива врата й. По-бързо, помисли си тя. Не бива да оставам сама с него. И без да мръдне от вратата, зачака, докато с облекчение видя дребното белеещо се лице на Майкъл, което се приближаваше към нея като светлинка в спускащия се мрак.
— Може би тя наистина го е убила — каза самодоволно Канди, разперила пръстите на ръката си, докато чакаше лакът за нокти да засъхне. Лежеше на един кожен шезлонг в кабинета. Ричард седеше зад огромното си махагоново бюро и работеше трескаво на своя лаптоп.
Ричард разтърка очи и погледна жена си.
— За кого говориш?
— За Лаура, за кого друг? — каза Канди, като измъкна внимателно от хромовата стойка един брой на списание „Ел“ и го подпря на прекрасните си бедра. — Щом зад кулисите я чака такъв Рамбо, никой не може да я вини.
— Канди — повиши Ричард предупредително тон. — Имам работа.
— Ами върши си тъпата работа. Кой ти пречи?
Ричард впери поглед в екрана. Компютърът приглушено жужеше. Цифрите пред очите му го накараха да прехапе нервно устни. Усети ръцете си лепкави по клавишите. Страниците, които Канди прелистваше, шумоляха между пръстите й. Ричард погледна жена си. Знаеше, че от него се очаква да покаже, че се разкайва за думите си. Той се опита да поправи нещата по най-лесния начин.