Клайд Джаксън взе решението Рон да дойде в Ню Брайтън, след като Рон съобщи на окръжния прокурор всичко, което бе научил за Иън Търнър и Лаура Рийд. Отначало прокурорът Джаксън нареди на Рон да не изпуска от очи двамата, колебаейки се да предприеме нещо по-решително. Ето защо през последната седмица Рон държеше под око къщата и видя, че Търнър влиза и излиза от дома на семейство Рийд всеки ден, а понякога по няколко пъти на ден. Двамата не се появяваха навън заедно, но вътре без съмнение бяха неразделни. Когато чу това, прокурорът реагира недвусмислено.
— Заминавай за Кънектикът — нареди той. — Проучи всичко, което можеш, за този човек. — Двамата разсъждаваха по един и същи начин — Лаура и Иън Търнър са се прикривали, но сега, няколко месеца след смъртта на Джими Рийд, са решили, че е безопасно да се покажат пред света.
Морган благодари на младата полицайка и се обърна към Рон.
— Извинявайте, че ви накарах да чакате, следовател Ленард. Да отидем в моя кабинет и да прегледаме информацията.
Хал Морган му предложи да седне в едно кожено кресло и посочи смутено папките.
— Всичко това е в компютъра — обясни той, — но аз не съм много наясно с новата техника. Затова понякога полицай Уелър ми помага, като разпечатва каквото ми трябва.
— Значи освен че е хубава, е и компютърно грамотна — каза дружелюбно Рон.
— Да, така е — въздъхна Хал Морган. — Ако не внимавам, тя ще ми вземе мястото. Трябва да изкарам един курс по компютри, но как да намеря време за това? И без друго работя извънредно. В събота трябва да отида на мача на Училищната лига да гледам децата. Къщата има нужда от боядисване… повече не мога да отлагам. Искам да кажа, кое от двете — компютърът или къщата?
Рон кимна съчувствено.
— И аз не съм много силен по тази част — каза той, макар че беше изкарал курса. И не можеше да се оплаче, че му липсва време.
— Вие женен ли сте?
— Все още чакам да срещна Голямата любов — поклати глава той.
— Е, приятно чакане в такъв случай — изсумтя Хал Морган и продължи: — Да видим сега какво има тук. Макар че аз едва ли ще забравя този случай. — Той сложи очилата си за четене и отвори най-горната папка. Подаде едно копие на Рон. — Стюарт Шорт. През деня работеше като доставчик във фирма за тестени изделия. Живееше с баба си в един от по-бедните квартали на града. Плащаше си сметките, пееше в църковния хор и играеше хокей със съседските деца. През нощта подпалваше безмилостно къщи и ги превръщаше в огнен ад. Докато го хванем, успя да опожари шест къщи за година и половина. Не беше лесно да го намерим. Никога не беше имал работа с властите. Като малък подпалил канапето на баба си, а после и бараката в задния двор, но тя не съобщила за това. Господ знае колко други по-малки пожари е направил, преди да започне голямата игра.
— Колко души загинаха? — попита Рон.
— Четирима, включително съпругата и малкият син на Иън Търнър. Шорт получи три доживотни присъди за престъпленията си.
— Той призна ли, че всички тези пожари са негово дело?
— Не, всъщност отрече всички обвинения. Но ние го опровергахме по всички точки. Показания на свидетели, веществени улики от дома му, от колата му, от работното му място. На заседателите им беше нужно по-малко от час, за да го обявят за виновен.
— Значи сте сигурен, че всички пожари са дело на един и същ човек?
— Почеркът е идентичен при всички подпалвания — кимна Хал Морган. — Мястото, откъдето тръгва пожарът, запалителното средство… Серийното подпалвачество, както ви е известно, е престъпление, което издава по безспорен начин извършителя. — Рон Ленард гледаше намръщено папката. — Защо се интересувате от Търнър? — попита Хал.