Вратата се отвори и отвътре излезе Лаура с чаша горещо кафе и няколко листа хартия. Гари обърна глава към нея.
— Радвам се, че те намерих вкъщи — каза той.
— О, винаги съм вкъщи — отвърна тя и мислено се благодари на Бога, че Гари не беше сварил тук Иън. — Какво ново има при теб? — попита тя.
— Всъщност, има нещо ново — каза той. — Ще получа награда.
— Награда — възкликна радостно Лаура. — От кого?
— От Съвета по изкуствата — каза той. — Някакво специално отличие. Художник на годината за окръга. Нищо особено.
— Недей да скромничиш — каза тя и го потупа по ръката. — Това е страхотно.
— Да, хубаво е — кимна той и стеснително се усмихна.
— Все искам да те питам направи ли нещо за стипендията в Бостън? — каза тя, гледайки го с присвити очи.
Гари въздъхна.
— Ами… аз… просто се отказах. Джими го няма да ме пришпорва… нали разбираш.
— Той толкова много искаше това — каза тихо Лаура.
— Дай да видя какво си направила — смени той бързо темата.
— Това са само две скици — обясни тя, като премести една масичка до него и му подаде страниците. — Но е хубаво, че отново започнах да работя.
Гари машинално обви с ръце чашата с димящо кафе, после пое страниците и наведе посивялата си глава, взирайки се внимателно в тях. Беше дошъл неканен, просто се беше отбил да ги види и Лаура се радваше, че може да му покаже скиците. Сега тя се чувстваше малко неловко с Гари, тъй като знаеше, че той няма да одобри новото приятелство, което бе завързала, ако разбереше за това. Докато той отпиваше кафето си и разглеждаше скиците, Лаура си погледна часовника. Майкъл щеше скоро да слезе от училищния автобус на ъгъла. Тя искаше да го посрещне там. А след това щеше да дойде Иън. Искаше да й остане време да се преоблече и да си пооправи косата.
През последната седмица с Иън се виждаха всеки ден. Не излизаха никъде. Тя не искаше да оставя Майкъл с детегледачки, нито да притеснява Пам. Така поне казваше. Истината беше, че се чувства по-сигурна вкъщи. Така можеше да си повтаря, че двамата са просто приятели и нищо повече. Докато Майкъл беше с тях, в стаята си на горния етаж, беше невъзможно между тях двамата да възникне физическа близост. А докато няма нищо физическо, мислеше си тя, няма за какво да се чувствам виновна. Знаеше много добре, че Иън я харесва, но той по никакъв начин не упражняваше натиск върху нея. Отнасяше се така, сякаш тя беше от стъкло, и изглеждаше доволен, ако може просто да бъде близо до нея. Лаура нямаше защо да страда от уловените погледи и дочутите клюки на хората по улиците. Тя знаеше, че не върши нищо лошо, но нали знаеше също, че не е убила Джими. А се оказа, че никой в града не се интересува от това.
Затова стояха вкъщи. Хранеха се заедно, гледаха телевизия, играеха карти, забавляваха се с видеоигри и говореха. Когато тя станеше настоятелна, той казваше по нещо за Габриела. Но отговаряше на въпросите й неохотно. А когато тя се опиташе да му каже нещо за Джими, ставаше ясно, че той не иска да слуша за убития й съпруг. Тя помнеше как веднъж Джими каза, че не иска да знае нищо за някогашните й увлечения. Не иска да си я представи дори за миг с друг мъж. Може би и Иън се чувстваше по същия начин, но Лаура се правеше, че не забелязва това.
Когато гледаше как Майкъл си играе, Иън изглежда си спомняше за Филип. Често разказваше за сина си, двамата споделяха преживявания с децата си и тогава той се смееше, но след това внезапно замълчаваше и сменяше темата. Изглежда му беше особено приятно да играе с Майкъл и Лаура изпитваше благодарност за това. Когато тримата бяха заедно, понякога тя се улавяше, че за малко не е сбъркала името му и не го е нарекла Джими.
Тя отново започна да готви. През последните няколко месеца двамата с Майкъл караха само на супа и замразени храни. На Майкъл не му правеше впечатление какво яде, а тя все нямаше апетит. Но сега, когато на масата сядаше още един…
— Това много ми харесва — каза Гари, подавайки й скицата с момченцето, сгушило се под крилото на една гигантска птица. — Тъканта на перата е прекрасна.
— И на мен тази ми е любимата — каза Лаура. — Много работих върху нея.
— Как стана така, че отново започна да рисуваш? — попита Гари.
Лаура усети, че лицето й поруменя. Наистина, как стана? Как да обясни чувството от последните няколко дни, че отново живее? Не можеше да го каже на Гари. И затърси внимателно думите:
— Не съм сигурна. Може би… може би е времето.