— Мислех си, че някой ден може да заведем Майкъл на пикник. Разбира се, че за храната ще трябва ти да се погрижиш — каза той, сякаш се извиняваше. — Не трябва да ходим на кални места.
Лаура кимна. Иън сигурно скоро щеше да замине. Тя всеки ден очакваше той да каже, че тръгва на другата сутрин. При мисълта за заминаването му я обземаше меланхолия. Нямаше как да не си го признае.
— Да, хубаво ще бъде… — каза тя.
— Не изглеждаш много щастлива от тази идея. Може би е още рано — побърза да каже той.
За миг тя понечи да му разкаже, да му обясни защо не е щастлива, но се отказа. Знаеше, че в очите на Гари все още е омъжена за Джими. Защо да го разстройва? Иън скоро ще замине и Гари никога няма да разбере. Добре че Долорес и Сидни са във Флорида. Не искаше да кара Майкъл да лъже баба си и дядо си за гостуванията на Иън.
— Не, не е рано — каза тя и сложи за миг ръката си върху ръката на Гари. — Мисля, че точно това трябва да направим. И знам, че ще ни хареса. — Тя отново погледна часовника си. — Гари, трябва след малко да посрещна Майкъл от автобуса.
— Извинявай — каза бързо той и остави скиците. — Не трябваше да идвам, без да се обадя. — Подкара рязко количката и преди да се спусне по наклонената рампа, я изгледа замислено и каза: — Много се радвам, че те видях.
— Винаги си добре дошъл тук — каза разнежено Лаура. — Ще чакам с нетърпение пикника. Майкъл също.
— Аз също — кимна сериозно той.
След като Гари се скри зад люляковите храсти, Лаура взе чашата и скиците и бързо се прибра.
Точно щеше да излезе, и телефонът иззвъня. Тези дни тя имаше чувството, че телефонът е неин враг. Сигурно е полицията, която иска да разполага с нейния живот. Постоянно изпитваше ужас от анонимно обаждане на някой, който се наслаждава на нейния страх. Всеки път, щом телефонът иззвънеше, това си мислеше. Но винаги вдигаше слушалката. Една майка, чието дете не е вкъщи, винаги се обажда, когато телефонът звъни.
— Да? — каза тя предпазливо.
— Лаура, Марта е.
С чувство на облекчение Лаура се отпусна на стола до телефона. Понякога си мислеше, че редакторката й всъщност е нейна по-голяма преуспяла сестра и нищо друго. Представяше си Марта в кабинета й с изглед към Шесто авеню и бюрото й, затрупано с коректури и ръкописи и вечната диетична кока-кола. Марта, облечена с дрехи, ушити по поръчка, елегантна, събула обувките си под бюрото, с кацнали на носа очила с рогови рамки, говори по телефона и в същото време проверя да не би гримът й да се е размазал.
— Много ми е приятно да те чуя — каза искрено Лаура.
— Не се обаждам, за да те притеснявам — каза бързо Марта. — Само искам да проверя как си. Отдавна се каня да се обадя, но заради Асоциацията, нали знаеш… — Марта имаше предвид големия панаир на книгата, организиран всяка година от Асоциацията на американските книгоиздатели в Деня на загиналите във войните. Панаирът отнемаше много от времето и енергията на издателите.
— О, знам — каза Лаура.
— Как е Майкъл?
— Добре е. Чака с нетърпение ваканцията, разбира се.
— Като всяко нормално дете.
— Обаждаш се точно навреме. Започнах да работя по малко тези дни.
— Чудесно. Говорим за скици, нали? — попита Марта, която знаеше, че Лаура винаги първо рисува, а след това пише текста към рисунките.
— Само две-три.
— Много хубаво. Това означава ли, че се чувстваш по-добре?
Лаура се поколеба. Изпитваше нужда да сподели с някого, да разкаже на някого, който й съчувства.
— Нещо като че ли… се случи… и затова се чувствам по-добре…
— Чакай, не ми казвай. Запознала си се с необвързан, хетеросексуален, привлекателен мъж в твоето забутано градче.
Лаура без да иска се разсмя.
— Защо смяташ, че става въпрос за мъж?
— А за какво друго може да става въпрос? — попита Марта. Тя беше разведена след кратък брак на млади години и постоянно се възмущаваше от недостига на подходящи мъже в Ню Йорк. — Ще взема да се преместя при теб — каза тя. — Как е възможно такова нещо? Аз живея в град с осем милиона…
— С този човек се познавахме като деца. Срещнахме се случайно.
— Единственият мъж, когото случайно срещнах преди време, спеше във входа на кооперацията, а над него кръжеше рояк мухи — каза тъжно Марта. — И какво, ще има ли сватбен марш?
— О, Марта, стига. Моля те. Става дума само за приятелство. Просто си отвличам мислите от… от всичко…