— Слушай, ако е свестен, не го изпускай. Слушай какво ти казва леля ти Марта…
— Много ми е приятно да си говоря с теб — въздъхна Лаура. — Да можеше и да те видя…
— Ела в Ню Йорк. Доведи новия си приятел. Как се казва?
— Не ми е нов приятел. Казва се Иън.
— Все пак го доведи.
— Може и да дойда някой ден. Трябва да свършваме, Марта. Отивам да посрещна Майкъл от училище.
— Добре, виж какво, изпрати ми рисунките по факс, когато си готова.
— Ще ги изпратя.
— И още нещо… Боб Гърстър от Книжен свят свърза ли се с теб?
— Не… кой е той? — попита Лаура и погледна часовника.
— Журналистът, който щеше да пише материал за теб?
— Не — каза Лаура.
— Добре, ако го видя на панаира, ще му припомня някои неща. Всъщност специално ще го потърся. Беше голям сладур.
— Приятно прекарване на панаира — каза Лаура. Беше се изправила, готова да затвори телефона. Не искаше да закъснее за автобуса.
— Ще ти се обадя, като се върна.
— Довиждане — каза Лаура.
Беше закъсняла. Разбърза се.
Глава 16
Майкъл заби поглед в книгата, взета от библиотеката, преструвайки се, че не забелязва запратените топчета хартия, които улучваха главата му, докато автобусът се движеше. Знаеше само по няколко думи от всяка страница на книгата, но се опитваше с всички сили да се съсредоточи върху тези няколко думи. Може би, ако седя мирно и тихо, мислеше си той, те ще престанат. Погледна през прозореца да види коя пресечка е задминал автобусът. Още две-три спирки и идва неговата улица. Но сега автобусът се движеше мъчително бавно.
— Ей, жабо!
Майкъл усети, че някой го чука с пръст отзад по главата. Нямаше защо да се обръща да види кой е. Беше рижавото момче с луничките. Той беше от големите — във втори клас — и напоследък заедно с двамата си приятели сядаше зад Майкъл, щом се случеха в един автобус. Майкъл правеше всичко възможно да ги избягва. Изчакваше, бавеше се на тротоара, докато те се качат и седнат, после си намираше място далеч от тях. Но те усетиха това. Видеха ли го, веднага се преместваха близо до него. Понякога, когато беше с Луис, Майкъл се правеше, че не чува големите момчета. Но днес Луис си тръгна по-рано и Майкъл, останал сам, можеше да разчита само на тяхната милост.
— Ти нищо ли не усещаш бе, жабо? — извика рижавото момче. — Ей, тоя нищо не усеща. Сега ще опитаме нещо друго.
Две момичета от класа на Майкъл, които седяха на отсрещните седалки, видяха какво става и извърнаха глави, преструвайки се, че гледат през прозореца. Никой не искаше да си има работа с тези големи момчета. Брадичката на Майкъл потрепери, но той беше решил да не плаче. Майка му винаги казваше, че няма нищо лошо в това да се разплачеш, но той инстинктивно знаеше, че ако тези големи момчета видят сълзи, все едно че акули са надушили кръв. Погледна безпомощно към шофьора на автобуса. Това беше една жена на име Одри, която се държеше внимателно с всички деца. Тя обаче гледаше напред и терзанията на Майкъл се загубиха в общия шум от възбудени детски гласове. Освен това той не можеше да помоли за помощ една жена. Щяха цял живот да му викат ревльо.
Майкъл се опита да не им обръща внимание и проточи врат да види дълго ли още трябва да търпи. Още една спирка и щеше да слезе от автобуса.
Окуражен от нарастващата тревога на по-малкото момче, рижавият хлапак се пресегна и свали бейзболната шапка от главата на Майкъл. Другите две момчета се заляха в смях.
Майкъл инстинктивно протегна ръка, за да задържи шапката си и извика:
— Върни ми я. Тя си е моя.
Рижавият огледа шапката и след това я подхвърли като летяща чиния на момчето в дъното на автобуса, което не можа да я хване. Червената шапка падна на пътеката между седалките.
Майкъл я проследи с поглед и очите му се напълниха със сълзи. Шапката беше купена от баща му миналата година, когато за първи път го заведе да гледа бейзбол. Мачът му се стори много дълъг, на седалките беше горещо, но кренвиршите бяха хубави, а шапката беше награда, че е издържал от начало до край. Шапката беше доказателство, че е приет в мъжкия свят на бейзбола. Сега тя беше захвърлена в автобуса. Едно от големите момчета я стъпка върху мръсния под. Това вече беше прекалено.
Майкъл скочи от мястото си и се опита да я вземе.
— Всички по местата — извика Одри, опитвайки се да ги види в страничното огледало.