— Ти му разказваше моята приказка — каза усмихнато тя и свали ръката си.
— Да, вярно.
— Откъде…?
— Отидох в книжарницата в града и си купих твоите пълни съчинения. Прочетох ги всичките. Няколко пъти. Много са хубави. Имат ритъм… звучат като поезия. Наистина приковават вниманието. Ти си много талантлива писателка и художничка.
— Защо досега нищо не си казал?
— О, какво разбирам аз от това? Аз се занимавам с наука. Мнението ми за литература няма значение.
— За мен има — каза тя.
— Ами, казах го — каза усмихнато той. — Кой се обади? Пак ли от полицията? — Иън се опита въпросът му да прозвучи небрежно, но не успя.
— Един приятел — каза замислено Лаура. — Един от малкото на брой, които имам тук. Казва се Гари. Той е от най-старите приятели на Джими. И единственият в този град, който ми вярва. Всички останали мислят, че аз съм убила мъжа си — каза тя без всякакви заобикалки. И в същия момент си даде сметка, че се опитва да го провокира. Но той не реагира. — Защо не ме попита нито веднъж какво се е случило? — продължи тя. — Как така нямаш никакви съмнения за мен?
— Просто така — изгледа я Иън, без да се усмихва. — Нямам никакви съмнения за теб. Ти още не разбираш това. — Той виждаше, че тя не е доволна от отговора му и добави: — Може би защото все още виждам детето в теб. Виждам ангелското лице, което се надвесва над мен от тъмнината. Гласчето, което ми обещава, че ще повика помощ. Ти не си способна да убиеш. Нищо не може да ме убеди, че си убила някого.
— Аз не съм вече онова момиченце — каза предупредително тя.
— Забелязах — усмихна се той.
Лаура стана от канапето и закрачи неспокойно из стаята.
— Уплаших се да не би да се обажда свекърва ми или мъжът й. Всеки момент трябва да се върнат от Флорида.
— Не ги ли обичаш?
— Със свекърва ми никога не сме били в добри отношения. Но след като Джими беше убит… трябваше да обяви някого за виновен. Разбирам я. Наистина я разбирам. Нямаш представа колко безсилен и гневен се чувства човек, когато най-близкият му е убит, а не се знае от кого… а и убиецът е на свобода. Понякога не мога да мисля за нищо друго освен за това. Защо да не могат да го хванат? Той не се е изпарил. Все някъде се намира. Имам обаче чувството, че изобщо не го търсят. Само мене гледат. А него няма да го открият, докато си губят времето да… — Тя усети, че се разтреперва. — Не трябва да започвам пак… — каза извиняващо се тя.
— Защо стоиш тук? — попита той.
— Не знам — поклати глава Лаура. В действителност не беше мислила по този въпрос. В скръбта си бе станала съвсем инертна. — Когато Джими беше тук, обичах този град, но сега… Макар че знаеш ли, Иън, мисля, че няма да има значение къде съм — където и да съм, това все ще ме преследва. Имам чувството, че много скоро хората ще почнат отново да ме сочат с пръст и да шепнат, че аз съм жената, която е убила мъжа си — изричайки гласно това, тя си даде сметка, че през цялото време го е знаела. И то засилваше нейния страх от бъдещето. — Докато не открият мъжа, който уби Джими, винаги ще нося това петно. Без значение къде съм.
Иън кимна и каза:
— Все пак, може би ще ти бъде по-добре, ако си далеч оттук, където всичко това се е случило.
— Мисля, че просто не исках да изтръгна Майкъл от дома му. Той още ходи на училище. Макар че училището явно е мъчение за него, ако се съди по днешния инцидент в автобуса.
— Кога свършва училището? — попита спокойно Иън.
— След няколко седмици — отвърна Лаура.
— Като свърши училището, защо просто не се махнем оттук? Защо просто не се качим на яхтата и не заминем?
— Да се качим на яхтата? — повтори тя.
— Да. Ти, аз и Майкъл — изгледа я Иън.
Лаура извърна глава. Това е, помисли си тя, моментът, който очаквах. Той се кани да замине. Няма как. Но искаше да ги разходи, преди да продължи по пътя си. Тя се замисли. Нещо като ваканция на море. В известен смисъл е толкова привлекателно. Но по-добре е той просто да си тръгне и тази история да приключи. Преди още Долорес да се е върнала.
Но трябва ли толкова скоро, запита се Лаура със свито сърце. И се опита да мисли с главата си. Долорес така или иначе щеше да разбере за Иън. Щеше да чуе, че някакъв мъж е правил компания на снаха й. Клюкарската мрежа щеше да се погрижа за това. Но поне двамата нямаше да се изправят очи в очи. Най-добре е цялата история да приключи, докато всичко все още е невинно. Лаура знаеше, че няма да може да приеме поканата за разходка по море, че двамата просто ще се сбогуват и ще си обещаят да държат връзка.