— Много мило от твоя страна — каза тя. — Но мисля, че ти трябва веднага да си заминеш. Майкъл ще бъде две седмици на лагер след училище. Не искам да те задържам толкова време.
— Добре — засмя се Иън. — Смятам, че мога да изчакам, докато свърши лагерът.
— Не — поклати глава Лаура. — Трябва просто да заминеш. Прекарахме толкова… чудесно. Но не искам да те задържам.
— Не искаш ли? — каза той. — Защото аз искам. Завинаги, ако ми позволиш.
Лаура сви вежди.
— О, съжалявам — измърмори тя.
— Значи не искаш да се омъжиш за мен?
В първия момент тя остана толкова потресена, че не можа да каже нищо. След това се ядоса.
— Не се подигравай — каза Лаура. — Срамота е.
— Мислиш, че се шегувам ли? — попита той.
Лаура се отпусна на най-близкия стол. Думите му я оставиха без дъх, сякаш някой силно я бе ударил.
— Разбира се, че се шегуваш…
— Защо? — попита спокойно той.
Лаура отметна глава и закова поглед в тавана.
— Защо? Защото… — Не можеше да мисли. Защото не си признаваше, че иска да му повярва. Защото се страхуваше да не бъде жестоко подведена и да не стане жертва на собственото си лековерие. Нямаше намерение да попада в тази клопка. — Защото е глупаво, затова — каза троснато тя. — Защо трябва да говориш такива неща?
— Защото те обичам — каза простичко той. — Не го ли знаеш?
Още докато той изричаше тези думи, сърцето й подскочи, а стомахът й се сви на топка. Обичам те! Тя нямаше кой знае какъв опит, но знаеше, че един мъж не казва такова нещо, ако не го мисли. И не можеше да погледне Иън в очите и да каже, че е изненадана. Макар че беше. Беше много изненадана.
— Аз просто си мислех, че ти е самотно — промълви с усилие тя.
— Така ли? — каза той и тя долови някаква острота в гласа му.
— Не — каза искрено Лаура и поклати глава. — Не. Но да се омъжа за теб… искам да кажа… ние дори не сме…
— Не сме се любили? — попита той. — Любил съм те всеки ден, много пъти на ден… мислено.
Той седеше в другия край на стаята, но думите му я разтърсиха като любовна тръпка, много по-силна от всяко докосване. Тя затвори очи. Не си позволяваше да мисли за това. Но сега, когато погледът му я пронизваше, когато думите бяха изречени, тя усети, че прималява от копнеж по него.
— Знам — каза тихо Лаура, признавайки онова, което беше изписано в очите й.
Двамата замълчаха. В нейната глава се въртеше само тази мисъл, тя ту я приемаше, ту я отхвърляше. Представи си как ще реагират хората в Кейп Крисчън, ако разберат, че се е омъжила повторно. Ще й направят чучело и ще го обесят. Ами Долорес? Господи. Ще се повтори цялата история с обвиненията, че е убила Джими. А полицията? Те ще подскочат от радост. За тях това ще бъде доказателство, че е искала да се отърве от първия си съпруг. Цял живот няма да я оставят на мира. Ще бъде пълен провал във всяко отношение.
— О, Иън — каза тя. — Как изобщо можеш да си помислиш подобно нещо? Ние дори не се познаваме.
— Познаваме се от години — каза той.
— Не е точно така — отвърна тя. — Само формално. Ти не знаеш каква съм. Имаш някакъв идеализиран спомен за мен. Като за някакъв ангел, който те е спасил. Това не съм аз. Аз съм… аз съм кисела, когато не си доспя. Правя… ужасен сос за спагети. Всички го казват. Никога не си ме виждал да чистя къщата, облечена със стар анцуг, изнервена от Майкъл. Това съм аз в действителност.
— Аз също си имам недостатъци, нали знаеш.
— Не знам — извика тя. — Точно в това е въпросът.
— Ще ги откриеш — отвърна той. — Само кажи, че ще се омъжиш за мен.
— Знаеш ли, за един учен това не е много научен подход към нещата.
Иън седеше напрегнато на ръба на канапето.
— Забеляза ли нещо? — попита той.
— Какво?
— Че не каза „не“.
Лаура имаше чувството, че се задушава. Вярно беше. Защо просто не каза „не“? Не, не мога да се омъжа за теб. Не, това е най-нелепото нещо, което някога съм чувала. Не го каза, защото мисълта, че той ще си отиде, й причиняваше почти физическа болка. Защото колкото и безразсъдно и невероятно да звучеше, предложението му беше като спасителен пояс за човек, който се дави.
Той се смъкна от канапето и коленичи на пода пред нея.