Сега таксито, което издирваше Сейнт Мърсиър, си проправяше път между хълмовете. Минаваха край разпръснати ярко боядисани вили с бели дървени капаци на прозорците и прохладни веранди, сгушени сред хълмовете. Къщите изглеждаха миниатюрни и Рон се чудеше как е възможно цяло семейство да живее на толкова малко пространство. Никакви климатични инсталации в тази жега, каза си той, макар че от време на време виждаше по някоя телевизионна антена. Наоколо се щураха кокошки, малки деца с красиви мургави лица, сякаш изваяни от порцелан, ги гледаха с големите си очи и понякога махаха на дрънчащото такси.
Макар че Рон не виждаше никакви улични знаци и по нищо не можеше да разбере къде се намират, шофьорът съобщи, че почти са стигнали. Взеха още един завой, скрит зад пищна растителност, и спряха пред една поляна. В единия й край имаше малка къща, боядисана в синьо-лилаво, а на стълбите отпред седеше момиченце с памучна рокля на цветя и четеше.
— Тук ли е? — попита Рон.
Отвътре се носеше музика в ритъма реге.
— Да, господине — каза шофьорът.
— Ще изчакате ли? — попита притеснено Рон.
Шофьорът се пресегна, смени радиостанцията и от религиозната програма мина на крикет.
— Няма проблем — каза той и си наля чаша чай от един термос.
Рон слезе от таксито и тръгна по пътеката към къщата.
— Извинете — обърна се той към момиченцето, което го загледа с големите си кафяви очи с черни мигли, — тук ли живее Уинстън Сейнт Мърсиър?
Детето кимна и се отмести встрани, за да може Рон да мине покрай него по дървените стълби. Наблюдаваше го, докато той се качи на верандата и почука на вратата.
— Мистър Сейнт Мърсиър? — извика Рон.
Малката предна стая беше скромно обзаведена с канапе, стол и телевизор. Килимче покриваше част от дървения под. На тавана се въртеше голям вентилатор. Музиката, която бе чул, идваше от едно радио. От полумрака зад всекидневната се появи хубав мъж с тъмна кожа и сини очи и напевно попита:
— Кой го търси?
Мъжът спря стреснато, като видя Рон, облечен с костюм и вратовръзка и със слънчеви очила, и подозрително го изгледа.
— Мистър Сейнт Мърсиър, казвам се Рон Ленард. Следовател съм, идвам от Съединените щати. Искам да ви задам няколко въпроса.
Една красива жена с тюрбан на главата, облечена в бяла рокля, надникна в стаята и погледна любопитно Рон.
Уинстън Сейнт Мърсиър отвори вратата с една ръка и предпазливо попита:
— Въпроси за какво?
— Казаха ми, че миналата зима известно време сте били на яхтата на един американец на име Иън Търнър.
Подозрението в погледа на мъжа изчезна и на лицето му се появи широка усмивка.
— А, Иън — каза той. — Моят добър приятел. Как е той? Добре ли е?
— Да. Просто имам няколко въпроса, свързани с това пътуване. — Рон разбра по лицето на мъжа, че той се разкъсва между любезността и желанието да бъде гостоприемен и подозрителността към полицая чужденец. Затова свали тъмните очила и се усмихна. — Имате ли време за няколко въпроса?
— Влезте — каза най-накрая Уинстън и посочи в ъгъла една дървена маса със столове, боядисани в ябълковозелено. — Седнете. Искате ли чай? — и погледна към жената. — Това е съпругата ми Ава.
Ава пристъпи и стеснително попита:
— Малко кокосов хляб? — предложи тя и думите й прозвучаха като музика.
— Не, не, благодаря — каза Рон, но се размисли. — Може би да, може малко кокосов хляб.
Тя му подаде едно парченце върху порцеланова чиния с цветя.
— Ами шофьорът ви? — попита тя. — Той дали ще иска?
— Може би — съгласи се Рон.
Ава отряза още едно парче и тръгна към вратата.
Уинстън седна на стола срещу Рон.
— Не искам никакви неприятности, господине — каза той. — Запознах се с този човек при Тери, когато купи яхтата от него. Имаше нужда от малко помощ отначало, нали знаете, докато свикне. Беше доста добър моряк. Останах с него само две-три седмици.
— М-м-м, много е вкусно — възкликна Рон, щом ароматът на кокос се разля в устата му. Изтръска трохите от вратовръзката си.
— За първи път ли идвате тук? — вдигна глава Уинстън и се усмихна някак накриво.
Рон кимна. Толкова ли е очевидно, помисли си той. Преглътна хляба и се опита да възприеме отново служебния тон.