— Трябва да установим къде точно е бил мистър Търнър на Нова година, миналата Нова година.
— Нова година — поклати глава Уинстън. — Не. Тогава вече не бях на яхтата. Исках да си бъда у дома за Коледа със семейството си. Нали разбирате.
Рон кимна.
— Защо разпитвате за моя приятел Иън? Неприятности ли има?
— Още не знам — каза загадъчно Рон.
Външната врата хлопна и съпругата на Уинстън се върна. Уинстън я погледна.
— Разпитва за Иън Търнър. Нали си спомняш.
Тя кимна.
— Значи вие слязохте от яхтата преди Коледа и тогава го видяхте за последен път. Нямате никаква представа къде е бил на Нова година?
Уинстън поклати глава.
— Виждах го от време на време след това. Не знам кога е напуснал Барбадос.
— Чакай малко, ти го видя — възкликна Ава.
Рон и Уинстън едновременно я погледнаха.
— На Нова година. Помниш ли? — каза тя. — Ти ми каза, че си го видял на пристанището, сам-самичък на яхтата. И ти не си знаел да му честитиш ли Новата година или не?
— Точно така — потвърди възбудено Уинстън и се обърна към Рон. — Тя е права! — След това цялото му поведение се промени и той стана сериозен. — Нали знаете, че е загубил цялото си семейство миналата година — добави мрачно Уинстън.
— Знам — отвърна предпазливо Рон.
— Ужасно нещо — каза Уинстън, клатейки глава. — Той нищо не спомена за това първия път. Да, аз бях на пристанището този ден, исках да хвана малко риба за вечеря и го видях. И си помислих: Как казваш „Честита Нова година“ на човек, който е загубил цялото си семейство? Беше ужасно неловко. Но все пак си поговорихме. Поканих го да дойде на вечеря, но той отказа. Мисля, че беше много потиснат. Много потиснат. Да, сега си спомням.
— Сигурен сте значи? — каза Рон и в гласа му се долови нотка на разочарование.
— Да, сигурен съм. Ава ми припомни.
Рон въздъхна и се изправи.
— Ами, добре. Благодаря, че ми отделихте време. Много ми помогнахте. А вашият хляб е много вкусен, мисис Сейнт Мърсиър — добави той, като внимаваше как се държи, за да не изглежда нелепо в това чуждо място.
Уинстън Сейнт Мърсиър съпроводи Рон от прохладната тъмна къща на яркото слънце. Рон спря на стълбите и присви очи към момиченцето, което все още седеше там и четеше.
— Хубава ли е тази книга? — попита любезно Рон.
— Покажи му книгата, София — каза баща й.
Детето протегна книгата. „Раул и гигантската жълта жаба“ от Лаура Хейстингс.
— Всъщност това е коледен подарък от мистър Иън Търнър — каза гордо Уинстън.
Рон пое дъх.
— Може ли? — протегна той ръка към книгата. И взе да я оглежда.
— Той познава писателката — каза срамежливо детето. — Той ми го каза.
Рон рязко я изгледа и стисна малката книжка.
— Каза, че я познава? Сигурна ли си?
Лицето на детето грейна.
— Да. Той сам ми каза. Каза, че тя е много мила и красива жена.
— Каза ли нещо друго за нея? Каквото и да е? — настръхна Рон. Детето погледна тревожно към книгата си, която непознатият стискаше в ръце. Рон проследи детския поглед и върна книжката. После добави по-внимателно: — Просто съм любопитен. Не познавам никакви писатели.
София срамежливо се усмихна.
— Каза, че живее в Ню Джърси и че той скоро ще я види. Затова аз написах едно писмо за Раул, за да може той да й го даде, когато я види. Но тя още не ми е отговорила. Мислите ли, че ще ми пише?
— О, да — каза Рон с доволна усмивка и разсеян поглед. — Сигурен съм, че ще ти пише.
Глава 20
Церемонията се състоя привечер в малко занемарената, но удобна дневна на един мирови съдия от Мериленд на име Джилбърт Трент. Макар че прозорците бяха отворени и вечерта беше топла, електрическата камина светеше със син пламък. Докато съдията Трентън говореше на притеснената двойка, от магнетофона в дъното на стаята се чуваше музика на орган. Лаура беше облечена с бежова дантелена рокля в старинен стил, която беше открила в един магазин за антикварни предмети, и държеше букет от бледорозови рози, купен в местния магазин за цветя и картички. Иън бе сложил една от розите на ревера на зле стоящия му син костюм, купен в магазина на Хари, единствения магазин за мъжко облекло в Кейп Крисчън. Беше казал на възпротивилия се продавач, че няма време да чака костюмът да бъде поправен. До Иън и Лаура стояха мисис Трент, току-що пристигнала от клуба за бридж, и Майкъл, който пристъпваше от крак на крак до Лаура, облечен с дълги панталони, с които ходеше на неделно училище, бяла риза и папийонка. Церемонията беше към края си.