Ричард пое розата в месестата си ръка и се опита да я закрепи, докато загръщаше Канди в коженото й палто.
— Всичко беше прекрасно, както винаги — каза Джими на Мари, докато навличаше палтото си. — Благодаря, че ни сместихте.
По смуглото лице на Мари грейна усмивка.
— Радвам се, че ви беше приятно — отговори хрипливо тя.
Заведението на Мари с украсените със свещи маси винаги имаше клиенти, но беше особено натоварено в студените зимни вечери през празниците, когато повечето от другите ресторанти бяха затворени; в такива дни пикантните ястия на Мари сякаш успокояваха душата. Брат й Доминик държеше един известен ресторант, за който се носеха слухове, че е свърталище на хора, свързани с организираната престъпност в Атлантик Сити, но никой не обелваше и дума за това пред Мари, която със своето достолепно и благопристойно държане беше типична представителка на Кейп Крисчън. Тя живееше кротко и тихо с една пенсионирана библиотекарка и двете жени гледаха три котки. Когато не беше в ресторанта, Мари събираше миди по плажа; от тях правеше колажи, които излагаше по летните базари.
— Облечете се добре, преди да излезете на студа. И пак да дойдете — каза тя, изпровождайки ги в мразовитата декемврийска вечер.
Канди, която бе взела розата от Ричард, след като си беше сложила кожени ръкавици, си играеше кокетно с цветето и се усмихваше на Джими.
— Какво ще кажете да отидем до Атлантик Сити и там да посрещнем Новата година — предложи любезно Ричард. — Да пийнем по нещо, да видим някое представление?
Лаура знаеше от Джими, че Ричард обича оживлението на Атлантик Сити. За нея обаче нямаше нищо по-досадно от това да пуска монети в някоя игрална машина и да гледа как хората пилеят парите си, като хвърлят карти или зарове. Тя отправи предупредителен поглед към мъжа си.
— Няма как, Ричард. Трябва да вземем Майкъл от майка ми — каза Джими.
— На връх Нова година? Сега е само десет часът. Хайде да вървим — подкани Ричард. — Той ще остане при майка ти тази нощ.
Джими поклати глава и каза:
— Не, не, трябва да го вземем. Родителско задължение, нали разбираш.
Канди ги погледна съжалително.
— Е, добре — примири се Ричард. — Ще трябва да се справим сами. Много се радвам, че се видяхме.
Лаура се насили да се усмихне.
Канди потропваше с крака, обути с обувки „Ферагамо“.
— Измръзвам, Ричард. Хайде да тръгваме.
Последваха сбогувания, после Лаура се притисна към Джими и двамата забързаха към колата. Когато седна на предната седалка и затвори вратата, зъбите й тракаха.
— Ей сега ще се стопли — каза Джими, като запали мотора и включи отоплението. — Вечерята беше хубава, нали?
— Много вкусна — съгласи се Лаура, — само че в един момент се уплаших, че ще трябва да посрещнем Новата година в Трамп Касъл.
— Слава богу, че имаме Майкъл — засмя се Джими. — Чак ме е срам, че го използвах като претекст да се измъкнем.
— Видя ли я как ни погледна? — поклати глава Лаура. — Все едно че й каза, че отиваме да ни вадят нерв без упойка.
— Знаеш ли, аз мисля, че на Ричард наистина му се иска да има деца, но ще му е много трудно да убеди Канди.
— Тежко и горко на децата, затова дано не успее да я убеди — каза Лаура.
— Съжалявам, че трябваше да бъдем с тях тази вечер — каза той.
— Няма значение.
— Чудя се дали Майкъл е заспал. Надявам се, че вече спи — продължи той и добави, вдигнал подканващо вежди: — Може да изпием по чаша шампанско в нашия будоар.
— Карай сега — отвърна тя.
Изминаха краткото разстояние до крайбрежния квартал Сийшел в приятно мълчание. Облицованите с камък вили оформяха голям жилищен комплекс, който някога беше огромен хотел. Долорес и Сидни имаха удобен двустаен апартамент. Едната стая беше подредена с всички удобства, за които можеше да мечтае едно момче на възрастта на Майкъл.
„Тази стая е по-хубава от моята у дома“, каза веднъж той и тогава на Лаура й стана неприятно. Знаеше, че той не влага нищо лошо в това, но все пак се засегна. Непрекъснато имаше чувството, че води някаква некоректна конкуренция със свекърва си. Така беше от момента, в който се запознаха.
Джими натисна звънеца на входната врата и Долорес им отвори. Тя ги чакаше на площадката пред апартамента, облечена в светлосин костюм за джогинг и снежнобели маратонки, фризурата беше превърнала побелялата й коса в захаросан кошер, а широкото й лице беше внимателно гримирано. На главата си имаше карнавална шапка от станиол. Щом ги видя, тя наду срещу тях една свирка.