Лаура мина пред тях по стълбите и сложи ключа в ключалката на входната врата. Бяха вечеряли вече в един хубав ресторант в Мериленд, където Майкъл изяде два десерта. Заспа на задната седалка малко след като потеглиха към къщи.
Лаура завъртя ключа в ключалката и се намръщи. Опита пак. Сърцето й замря. Обърна се към Иън, който стоеше зад нея с Майкъл на ръце.
— Вратата не е заключена — каза тя, опитвайки се да прикрие обзелата я паника.
— Може би си забравила да я заключиш — отвърна Иън. — При това вълнение, когато тръгнахме.
— Разбира се, че не съм забравила — извика Лаура. — Мислиш ли, че мога да забравя някога да заключа вратата на тази къща, след всичко, което се случи тук?
— Не се плаши — каза спокойно той. — Не си сама. Сега аз съм с теб. Ще вляза пръв.
— Дай ми Майкъл — настоя тя.
Иън се поколеба, но положи спящото дете в ръцете на майка му.
— Внимавай — каза тя.
Иън отвори вратата и пристъпи в тъмнината. Запали лампата в антрето и след малко извика:
— Хайде, влизай.
Лаура притисна Майкъл; топлината, която той излъчваше, действаше успокоително. Влезе в къщата.
Първото нещо, което долови, беше миризмата.
В антрето я лъхна прекрасно ухание на цветя. Пристъпи навътре и се огледа. Всекидневната и трапезарията бяха пълни с цветя — навсякъде имаше разкошни букети от пролетни цветя. Стаите преливаха от цветове — красиви розови и бели цветове, осеяни с ярки червени лалета, пурпурни ириси, бели лилии и нарциси.
— О, Иън — извика тя.
— Харесва ли ти?
— Толкова е красиво.
— Качи се да видиш горе — каза той. — Дай ми Майкъл.
Майкъл не усети, че отново го прехвърлят и се отпусна в ръцете на Иън, а Лаура се втурна по стълбите. Отвори вратата на стаята за гости и се намръщи. Тук нямаше нищо. За момент се почувства объркана и след това, чувствайки, че й призлява, си даде сметка какво е искал да каже той. Погледът й се плъзна по коридора.
Вратата на старата й спалня беше отворена и отвътре блещукаше светлина. Тя не искаше дори да погледне. От онази нощ не беше влизала в тази стая, освен за да си извади дрехите оттам. Тръгна по коридора със смесено чувство на любопитство и страх. Когато стигна до вратата, почти й се зави свят от напрежение. Отвори широко вратата.
Не можеше да повярва на очите си. В цялата стая имаше букети бели цветя в кристални купи и вази. Десетки празнични свещи в свещници от матирано стъкло горяха сред цветята. В една кофичка с лед имаше шампанско. Спалното бельо беше ново, на нежни синьо-бели фигури. На леглото бяха метнати една копринена нощница и един пеньоар.
Иън изкачи стълбите с Майкъл на ръце. Тя се обърна и той видя лицето й.
— Какво има? — попита той.
Тя знаеше, че той е направил всичко това, за да я изненада. Но не можеше да скрие потреса си. Беше невъзможно.
— Това беше нашата спалня. Стаята, където Джими…
— О, господи — възкликна Иън. — Аз му казах да украси стаята за гости. Разбира се, че няма да спиш тук повече. Съжалявам…
Без да каже нищо повече, Лаура взе Майкъл от ръцете му, занесе го в неговата стая и му облече пижамата. Сложи го в леглото, зави го, целуна го по лицето и затвори вратата.
Иън стоеше в коридора, втренчен в преобразената спалня. Тя застана до него, но не погледна вътре.
— Как го направи? — попита тя.
Той не се обърна, нито я погледна. Гласът му прозвуча безизразно.
— Бях го намислил предварително. С много помощ от страна на Скот от магазина за цветя.
Лаура се намръщи. Скот обичаше клюките. Много скоро всички в града щяха да научат, че тя прави любов в леглото, в което мъжът й е бил убит.
— Иън — прошепна тя и сложи внимателно ръка на гърба му. — Много е красиво. Наистина е красиво. Но моля те, разбери, не мога… просто не мога…
— Знам — отвърна той. Влезе в стаята, угаси една по една свещите и всичко отново потъна в мрак. После се върна при нея в полутъмния коридор.
— Съжалявам — каза тя.