— Благодаря — каза Майкъл.
— И още нещо… — Тя извади една тениска в сигналнозелен цвят, на която имаше нарисувано пате със слънчеви очила на сърф и надпис: Аз карах сърф на Коукоу Бийч.
— Може ли да я облека сега? — попита Майкъл.
— Не сега — каза Долорес.
— Защо не? — попита Сидни. — Нека да я облече. Хайде, свали си ризата.
Майкъл ентусиазирано се преоблече, после се облегна на пейката сияещ в яркозелената тениска, с парче плодов кейк, който Долорес бе измъкнала от същата торба.
— Е, кажи сега, какво правиш? Как върви училището? — попита Сидни.
— Добре — отговори Майкъл, макар че усмивката му изчезна.
— Учебната година почти свърши — каза Сидни.
— Да — кимна Майкъл. — Може ли да дойда този уикенд?
— Разбира се. Непременно ела — каза Долорес. — Ето, ще сложа тези неща в чантата и ще си ги вземеш, като дойдеш.
— Не може ли да си ги взема сега?
— Аз ще ти ги пазя. Не е позволено да ги носиш в училище — каза спокойно Долорес.
— Добре — съгласи се той.
Другите деца, насядали на тревата, започнаха да стават и да се отправят към училището, защото дежурният учител обяви края на обедната почивка.
— Как е майка ти? — попита Сидни.
Майкъл погледна сериозно дядо си и каза:
— Тя се ожени.
Сидни се обърна към Долорес. Долорес се втренчи в него.
Сидни разроши косата на Майкъл.
— Шегуваш се, така значи?
— Не, не се шегувам. Но може би не трябваше да казвам — добави той.
— Майкъл — извика мис Роджърс. — Хайде, идвай! Бързо.
Долорес хвана детето за раменете и го погледна в очите.
— Шега ли беше това, че майка ти се е оженила?
— Не. Ожени се за Иън. Отидохме в Мериленд, за да се оженят. След това ходихме на вечеря и аз изядох два десерта. Но не казвай на мама, че съм ви казала. Трябва да се връщам.
Долорес го пусна и той хукна към училището, но се обърна и извика:
— Благодаря за акулата.
Сидни погледна разтревожен жена си, която седеше слисана на пейката.
— Детето нещо се е объркало — каза той. — Добре ли си, скъпа?
Долорес се обърна към съпруга си с широко отворени очи и бяло като тебешир лице под морския тен. Протегна ръка към Сидни, търсейки неговата сила, и без да иска бутна торбата от пейката. Оголила зъби, гумената акула падна на тревата в краката й.
Глава 23
— Колкото и да ми е неприятно да си призная, радвам се, че го нямаше — каза Лаура на Иън. — Той сигурно щеше да започне да ми чете лекция, като че ли съм ученичка. — Бяха спрели пред офиса на Ричард, за да му кажат, че са се оженили и че ще отсъстват от Кейп Крисчън. Искаха той да уреди някои финансови въпроси и да прехвърли парите в обща сметка. Ричард беше в съда, но секретарката му Аделейд Мърфи направи всичко възможно, за да прикрие изненадата си от чутото, като се зае да подрежда бюрото си. Не се осмели дори да погледне Лаура в очите.
Иън кимна и каза:
— Следващите няколко дни и седмици ще бъдат трудни, но след това ще заминем и няма да има никакво значение какво ще каже който и да е от тях.
Като завиха на ъгъла на Честнът стрийт, Лаура видя колата на Гари, паркирана пред къщата, и се намръщи.
— Какво има? — попита Иън.
— Гари — въздъхна Лаура.
— Кой е Гари?
— Той е… един приятел. Двамата с Джими често работеха заедно.
— Ами, да му съобщим тогава хубавата новина — каза бодро Иън.
— За него новината няма да е хубава — увери го Лаура. — Той е отишъл на задната веранда — каза тя.
Като влязоха в алеята, забеляза, че колата е празна.
— Там е рампата.
— Забелязах я тази рампа.
— Монтирана е заради Гари. Той е инвалид от автомобилна злополука в гимназията. Колата му е специално пригодена, за да може да я кара.
Докато двамата с Иън слизаха от колата, Лаура чу, че някой я вика по име. Обърна се и видя следователя Ленард, който се измъкваше от колата си, която току-що бе паркирал отсреща на улицата.
— Господи — промълви Лаура. — Все едно че живея в аквариум.
— Кой е този? — попита Иън, докато следователят пресичаше платното, за да стигне до тях.