— Току-що чух нещо невероятно.
Лаура се качи на верандата и седна срещу него на люлката, спусната ниско до пода.
— Чул си, че съм се омъжила — каза тя.
Той я изгледа.
— Кой ти каза?
— Бях в цветарския магазин. Скот…
— О, да, Скот — направи физиономия Лаура.
— Разтревожих се, защото той ми каза нещо странно за някакъв човек, който му поръчал да украси къщата с цветя и той трябвало да дойде тук да запали празнични свещи и всичко това…
Лаура вдигна ръка, сякаш да го прекъсне, и каза:
— Вярно е, Гари — каза тя.
Гари я изгледа. После бавно каза:
— Помислих, че има някаква грешка.
— Не, няма грешка — поклати глава Лаура. — Скот е прав.
— Но ти… ти дори… не си излизала преди това…
— Всичко стана много бързо — каза Лаура. — Запознах се с него неотдавна. Исках да ти кажа, но… честно казано, самата аз не знаех, че нещата между нас ще станат толкова сериозни. Той се казва Иън — каза притеснено тя.
Гари поклати глава и прошепна:
— Това не е възможно. Как можа да го направиш? Точно ти, Лаура?
— Това не е честно, Гари. Да се ожениш не е престъпление.
— Кой е този човек? — попита Гари.
Лаура преплете пръстите на ръцете си и се опита да обясни.
— С Иън се познаваме от деца. Случайно се срещнахме и…
— Джими го няма само от… колко… пет месеца? — прекъсна я Гари. — Помислих, че Скот лъже или че се е побъркал. Искам да кажа, кой би повярвал такова нещо? Пет месеца! Ти не си жена, която би направила това. Мислех, че си нещо по-различно. Една класа над другите жени. — Гари поклати глава, на лицето му бяха изписани мъка и неверие. — Аз ти вярвах, Лаура. Мислех, че си по-добра от другите хора.
— Аз не искам да съм по-добра от никого. Искам просто да живея живота си. Бях много самотна. Ужасно беше, след като Джими умря — каза умолително Лаура. Наклони се напред и се опита да хване ръцете му, но той ги дръпна. — Гари, моля те, недей така. В този град няма много хора, чието мнение ценя, но какво мислиш ти, наистина ме интересува.
— Трябваше по-рано да помислиш за това.
— Моля те, Гари. Нека да ти обясня.
— Не можеш. Няма никакво обяснение за това, което си направила. — Той я гледаше обвинително и тя изведнъж си даде сметка, че е загубила приятелството му. Изпита дълбоко, внезапно чувство на съжаление.
— Съжалявам, че това те наранява.
— Наранява? — извика саркастично той. — По-скоро съм изумен, отколкото наранен. И през ум не ми е минавало, че няма да имаш приличието да изчакаш и ще скочиш в леглото с друг мъж, докато съпругът ти…
— Стига толкова — извика рязко Иън, който се появи от предната част на къщата с лице като буреносен облак. — Достатъчно. Спри да се извиняваш, Лаура. Никакви обяснения не дължиш на този човек.
Лаура се изправи ужасена.
— Иън, моля те.
Иън се качи на верандата, застана пред Гари и размаха пръст срещу него:
— Защо си въобразявате, че може да говорите така с жена ми?
Без да го погледне, Гари каза:
— Отместете се, моля. Тръгвам си.
— Иън, чакай — извика Лаура. — Гари, остани. Нека да поговорим…
Гари не отговори нито на нея, нито на Иън. Закара количката до края на верандата и се спусна по рампата. Лаура се наведе над перилото.
— Гари, чакай…
Но той не се върна. Лаура отпусна безнадеждно глава.
— Той изпращаше цветята, нали? — попита Иън.
— Ще трябва да свикна с това — каза с горчивина тя.
— Защо има толкова собственическо отношение към теб? — попита Иън. — Имала ли си нещо общо с него?
— Искаш да кажеш дали съм ходила с него? — погледна го стреснато Лаура.
— Не се шокирай чак толкова. Това, че е в инвалидна количка не означава, че е непълноценен…
— Той ми е приятел — извика Лаура. — Беше приятел на Джими.
— Държеше се, сякаш си му лична собственост. И ти му позволи да…
— О, боже мой, Иън. Сякаш си нямам достатъчно неприятности, а сега и тази твоя глупава ревност.
Задната врата на съседната къща се отвори и на верандата излезе Пам с една лейка. Ей сега ще ни види, помисли си Лаура. Точно сега повече не мога да издържам. Не искам да обяснявам. Не искам да виждам изненадата на лицето й, усилието да се усмихне. Нали знаех, че точно така ще стане, напомни си тя.