— Честита Нова година! — извика Долорес. Протегна ръце към Джими и той я прегърна, надвесен над нея като мечка.
— Още не е полунощ, мамо — каза Джими. — Суеверен съм.
Лаура се вмъкна покрай тях и влезе в апартамента.
Сидни седеше на тумбест бамбуков стол и четеше „Атлантик Сити Прес“. В ъгъла зад гърба му коледната елха все още припламваше с разноцветни светлинки. Сидни вдигна поглед над очилата си.
— Здравей, Лаура. Как беше вечерята?
— Добре — отговори тя. — Бяхме с Ричард и Канди Уолш.
— Голяма красавица е тази Канди — каза Долорес, която в този момент влезе, хванала собственически Джими под ръка. Гривните й издрънчаха като коледни звънчета. — Винаги е толкова добре облечена. Винаги е с прическа.
Лаура веднага си даде сметка, че на чорапа й се е пуснала бримка и че след вечерята не си е сложила червило.
Сидни тактично се намеси, обръщайки се към Джими:
— Джим, смяташ ли, че „Флайърс“ ще се отърват от този треньор?
— Ако искат пак да спечелят, по-добре е да се отърват — отвърна Джими.
Той често се чудеше защо Сидни обича толкова много спорта, при положение че не разбира кой знае колко от нито един спорт. Според Лаура обаче Джими не забелязваше с каква лекота Сидни успява да общува с него. От бейзбол на футбол, от баскетбол на хокей, от отбор на отбор, от играч на играч, Сидни поддържаше един спокоен диалог, който беше интересен и за двамата. Това сигурно е било необходима тактика, когато е влязъл в тази къща, намествайки се между Джими и майка му.
— Как е Майкъл? — попита Лаура.
Сидни се засмя доволно.
— Направо се беше развихрил тази вечер. — И той като Долорес се радваше на радостната суматоха, която Майкъл създаваше при честите си посещения.
— Дано не ви е създал много неприятности.
— Никакви неприятности не ни е създал. Като ангелче се държа — възрази Долорес.
— Заспал ли е вече?
— Спи дълбоко в стаята си — отвърна тя. — Нищо не може да го събуди. Защо не го оставите тук тази нощ?
— Трябва да ходи на неделно училище утре — каза Лаура.
— Не може ли аз да го заведа на неделно училище? Всяка седмица в продължение на дванадесет години съм водила сина си на неделно училище. И всеки ден на редовно училище. И през цялото време ходех на работа.
Лаура долови скритата критика в думите й. Долорес смяташе, че нейните детски книги са само едно несериозно развлечение, едно извинение да не работи, особено сега, когато единственото им дете вече ходеше на училище. Вярно, че Лаура не трупаше пари от книгите си, но нали имаше доход. Освен това обичаше да си е вкъщи и да се грижи за домакинството. Но какъв смисъл имаше да се оправдава? Ако ходеше на работа, Долорес сигурно щеше да каже, че не се грижи за семейството си.
— Вие двамата трябва да отидете в „Мари“ — каза Джими. — Чудесен ресторант.
— Получавам киселини от такава храна — заяви Долорес.
Лаура едва се въздържа да не каже нещо. Не можеше да разбере защо свекърва й оспорва или намира кусур на всичко, което се каже. Джими обаче изобщо не се дразнеше от това. Тези неща му минаваха край ушите. Засмиваше се и казваше, че тя си е просто такава.
— Майкъл яде да? — попита Лаура.
— Дали е ял? — засмя се Долорес. — И още как. Ние си направихме тук новогодишно парти. Първо яде кренвирши, после пуканки, сладолед, торта. Какво друго, Сид?
— Поничка със сладко — поклати глава Сидни.
— А, да, беше останала от закуска. Яде сякаш дни наред не е ял като хората.
— Дано не му стане нещо на стомаха — подразни се Лаура. Няколко пъти след гостуване у баба си Майкъл се оплакваше, че го боли коремът.
— Нищо няма да му стане — отвърна безгрижно Долорес. — Не е лошо от време на време да яде това, което му харесва. Всичката тази здравословна храна не е чак толкова добра за децата. Освен това бабите и дядовците трябва да глезят внуците си. Нали така, Сид? Ние сме му единствените.
Сид кимна и потупа жилавата й ръка, която тя бе положила на рамото му.
На Лаура й идеше да изпищи. Долорес винаги се държеше така, сякаш у нейните родители имаше нещо подозрително, тъй като и двамата бяха починали преди Лаура да се запознае с Джими. Лаура искаше да й каже, че ако е зависело от тях, нямаше да е така. Веднъж Долорес я попита защо подписва книгите си с бащиното си име. Когато се опита да й обясни, че по този начин изразява уважение към паметта на родителите си, Долорес скептично я погледна. И попита какъв смисъл има това. Нали са умрели. Защо не изрази уважение към съпруга и към сина си, които могат да оценят жеста.