— Аз влизам вътре — каза тя тихо на Иън.
— Знаеш ли какво, Лаура — избухна Иън, — нищо чудно, че хората в този град те обвиняват за всичко, което става под слънцето. През цялото време се държиш така, сякаш си виновна.
— Виновна съм — изгледа го ядосано Лаура. — Направих ужасно нещо. И заслужавам презрението им. Не знам как можах да го направя. Сигурно съм се побъркала, щом се ожених за теб по този начин.
Очите на Иън гневно проблеснаха, но гласът му прозвуча ледено.
— Може би — каза той. — Може би си направила най-голямата грешка в живота си.
Двамата се изгледаха като непознати, каквито всъщност бяха. Лаура изпита чувството, че в гърлото и в гърдите й ято птици размахва отчаяно крила и се опитва да избяга.
Част трета. Кълъмбъс, Охайо, осем дни по-късно
Глава 24
Краката на Рей Нунън се бяха подули, а главата я цепеше. Тя знаеше какво означава подуването на краката — то не водеше до нищо хубаво. Нямаше да се освободи още три часа, а просто не можеше да си представи как ще изкара до края на смяната. Рей работеше в един дом за възрастни хора в покрайнините на Кълъмбъс. Понякога й беше приятно да бъде сред неговите обитатели. Те се задоволяваха с малко — няколко добри думи, няколко минути, докато й покажат снимките. Освен това винаги я разпитваха за Вики. Възрастните хора знаеха колко важно нещо са децата. И мъжете, и жените знаеха, че каквото и да са правили, каквито и да са били, в крайна сметка всичко се свежда до децата и внуците. Те са бъдещето на онези, пред които вече няма бъдеще.
Разбира се, пипнеха ли я веднъж, тя трудно се отскубваше от тях. Костеливите им пръсти се вкопчваха в пълното й тяло като удавник за сламка. Рей обаче не се дразнеше. Винаги си казваше, че един ден и тя ще остарее.
Рей въздъхна и продължи да сгъва нощници. Дела Уотърс, чернокожа медицинска сестра, която беше благосклонно настроена към нея, надникна в пералното помещение.
— Търсят те на телефона, Рей. Мисля, че е Вики.
— Благодаря, Дела — каза Рей, остави нощниците и излезе в коридора, където беше телефонът.
— Здравей, мамо — каза дванайсетгодишната дъщеря на Рей. — Вкъщи съм.
— Какво ще правиш? — попита ласкаво Рей.
— Взех две книги от библиотеката. Ще чета.
Рей си представи дъщеря си, с дълга до раменете коса като коприна, седнала в кухнята с разтворените книги върху масата с нарязана мушама.
— Как беше в училище?
— Получих си бележника — каза Вики.
— И?
— Шест шестици. Една петица — съобщи гордо Вики.
— Браво — зарадва се Рей. Няма да си като мен, помисли си тя. Няма да си принудена да приемаш каквото ти предложат. Ще имаш избор. Ще отидеш в колеж, ще си намериш добра работа и няма да зависиш от никого и за нищо. За това мечтаеше Рей и денем, и нощем — дъщеря й да има по-добър живот.
Мъжът й ги остави, когато Вики беше само на две години и затова детето не го помнеше. На Рей й беше много трудно, но успя да отгледа дъщеря си, да осигури покрив над главата, да я изхрани. И макар че едва свързваше двата края, Вики порасна хубава и умна. Тя беше всичко на света за Рей.
— Мисля, че ще стана лекарка, мамо — каза сериозно Вики. — Естествените науки са любимият ми предмет. И след това ще мога да се грижа за теб.
— Чудесно, скъпа — каза Рей, макар и да знаеше, че това е невъзможно. Медицинското образование е най-скъпото, но ще намеря начин, помисли си тя. — Слушай, чичо Хърман върна ли се? — попита Рей.
— Не. Няма и следа от него — каза Вики.
На Рей й беше на устата да каже „Слава богу“, но се сдържа.
— Ако си гладна, имаш закуска.
— Ти как си, мамо? Звучиш ми уморено.
Рей погледна подутите си глезени.
— Добре съм. Ти си чети книгите. Аз ще се върна към шест часа. Не се тревожи за мен.
Рей затвори телефона и бавно се изправи на крака. Като се обърна, видя Дела, която замислено я гледаше.
— Не ми изглеждаш много добре — каза Дела.
— Главата ме боли днес — успя да се усмихне Рей.
— Ела тук и седни — каза Дела. — Искам да ти премеря кръвното налягане.
— О, Дела, не се безпокой — възпротиви се Рей, но седна и Дела стегна маншона на апарата около ръката й. — Сигурно е от времето. Синузитът ми се обажда — каза Рей, докато Дела помпаше гумената топка в ръката си и гледаше намръщено стрелката.