— Синузитът ти — как не — каза Дела. — Рей, вземаш ли си лекарствата?
— Днес май пропуснах да ги взема — отвърна разсеяно Рей.
— Рей, искам да си отидеш вкъщи, да си вземеш хапчетата и да си вдигнеш краката на възглавница. Работният ти ден е приключил.
Рей понечи да възрази, но Дела, клатейки глава, я изведе навън.
— Искаш ли да помоля някой да те закара? — попита Дела.
— Не, не. Това, което направи, е достатъчно. Да ти кажа ли, нямам нищо против да си отида.
— Хайде, тръгвай — каза Дела.
Рей изчака търпеливо автобуса и седна. Пак се замисли за бележките на Вики. За шестиците. Това слабо дете носеше на плещите си тежко бреме. До миналата година се справяха, но един ден, докато беше на работа, на Рей й прилоша, а на връщане в автобуса усети, че не й стига въздух и че някаква тежест притиска гърдите й. Разбра, че е получила сърдечна криза. След двуседмичен престой в болницата внимателно подреденият свят на Рей започна да рухва. Тя нямаше застраховка, беше без работа, а неплатените сметки се трупаха. Когато хазяинът им каза, че трябва да освободят апартамента, Рей нямаше друг избор освен да се обърне към Хърман. Той беше неин брат, единственият жив роднина. Иначе трябваше да остане на улицата.
Помоли го да ги приеме и той се съгласи. Беше наел една селска къща, скрита от хорските очи. И нищо чудно. Нали му трябваше тайно място. А Рей знаеше защо. Единственото хубаво беше, че Хърман пътуваше много „по работа“. През повечето време двете с Вики бяха сами в къщата. Когато той се върнеше, тя гледаше да не му се мярка пред очите и държеше Вики по-далеч от него. Само си мълчи, повтаряше тя на Вики. При първа възможност ще се измъкнем оттук.
Рей вече беше готова да се преместят. Една от другите санитарки се развеждаше и търсеше квартиранти за къщата си. Рей се надяваше, че нещата ще се уредят. Хърман не им вземаше пари, но тя не искаше нейното дете да живее в такава атмосфера.
Автобусът изтрополя тежко и спря в края на черния път, където беше къщата на Хърман. Рей взе пазарската чанта и слезе. Пое по пътеката под тунела от дървета, заради които тук беше тъмно и прохладно дори през лятото. Само три жилища имаше наоколо — една къща и два фургона, фургоните бяха разположени точно един срещу друг от двете страни на пътя на два еднакви парцела. На единия фургон имаше сателитна антена и отвътре долиташе плач на бебе. От другия не се чуваше нищо, освен ръмженето на вързаното отвън черно куче. На Рей не й беше приятно, че Вики трябва да минава по този път. Все я беше страх злото куче да не се откъсне от синджира и да подгони детето. Къщата на Хърман беше в самия край на пътеката.
Като излезе на откритата поляна пред къщата, тя видя колата на Хърман и сърцето й се сви. Работата не беше там, че с него се живееше трудно. Всъщност той почти не говореше. Беше десет години по-голям от Рей и тя имаше смътни спомени за него като за кротко, малко странно дете. Като всяко момче правеше бели и като всяко момче ядеше бой от баща си. Това беше преди да отиде във Виетнам. Но когато се върна, беше различен.
Рей живееше в къщата му и се опитваше да си гледа работата, но просто нямаше как да не разбере с какво всъщност се занимава нейният брат. Докато обаче той беше на път, тя можеше да не мисли за това. Да не мисли колко окаян живот води, щом е принудена да остави детето си под един покрив с човек като Хърман.
Рей стисна устни и въздъхна. Ще се оправя, каза си тя. Ще я измъкна оттук. Скоро, повтори си тя. Това й даваше сили.
Като стигна до стълбите на верандата, чу отвътре гласове.
— Моля те, чичо Хърман, недей — умоляваше Вики. — Не-е-е…
Рей отвори рязко вратата. Хърман беше притиснал Вики на канапето и разкопчаваше методично блузата й с отсъстващ поглед, а тя се опитваше да го отблъсне с юмруци.
Платнената торба на Хърман беше на пода до вратата, сякаш той изобщо не си беше направил труда да си разопакова багажа. Беше влязъл и се беше нахвърлил на племенницата си.
В първия миг Рей замръзна, неспособна да мисли. След това реагира. Пресегна се за платнената торба — знаеше какво има в нея. Извади пистолет и го насочи в гърба на брат си.
— Пусни я, мръсник такъв, или ще те убия.
Изненадан, Хърман се обърна и погледна сестра си, а Вики продължи да се мъчи да се освободи от него.
— Остави пистолета, Рей — каза той.
— Пусни дъщеря ми.
Хърман се изправи и пристъпи към сестра си с разкопчан колан на панталоните си и смъкнат цип. При тази гледка Рей обезумя от гняв, мъка и безсилие.