— Това ли е? — изгледа Ванда полицейския началник.
— На мен това ми изглежда много обнадеждаващо — отговори Винс. — Точно такава информация се молихме да получим.
— Той е умрял — каза глухо тя. — Знам. Като каза новина, помислих, че сте го намерили.
— Умрял? От къде на къде? Аз мисля, че е изтеглил парите, за да попътува малко. Всеки момент може да се върне с колата и да се появи на вратата.
— Кое е обнадеждаващо? Това нищо не значи — изсумтя презрително Ванда. — Може да е нападнат и убит. Кредитната карта може да е открадната.
— Изтеглил е парите в една от тукашните банки, Ванда. Касиерът каза, че е бил в инвалидна количка — обясни търпеливо Винс.
— Това изобщо не ме успокоява — въздъхна Ванда и седна на масата с плувнали в сълзи очи. — Аз просто не мога да се самозалъгвам. Ако беше жив, щеше да ми се обади досега. Не. Не искам да го повярвам, но аз познавам сина си. Той избяга като ранено животно и е посегнал на живота си.
— О, господи, Ванда, защо трябва да посяга на живота си?
— Казах ти още първия път, когато ти се обадих — извика възмутено Ванда. — Беше толкова разстроен, че онази жена, Лаура Рийд, се е омъжила. Той беше влюбен в нея. Но ти просто не ми обърна внимание.
— Добре де, може и да е бил разстроен, но това не е причина да се самоубива.
— За какво друго да живее, прикован в тази количка? — попита Ванда, клатейки глава. — Години наред все от това ме е страх. Всичко възможно правех, за да му е добре, но какъв живот е това?
Винс усети, че започва да се ядосва.
— Поне за това, че е много добре приет художник.
Ванда махна с ръка, сякаш това изобщо не беше важно.
— Казвам ти, познавам си сина. Няма никъде да отиде. Никога никъде не е ходил. Трудно му е да се придвижва с количката. Искам да кажа, че инвалидите трябва да имат достъп навсякъде, но и двамата с теб знаем, че никой не се интересува дали тези закони се спазват. — Тя погледна обвинително Винс и добави: — Не, той беше безпомощен.
Винс стисна зъби. Яд го беше, че Ванда говори за сина си в минало време, макар и да знаеше, че понякога хората искат да изрекат на глас най-ужасните си страхове пред полицията. По този начин се надяват някой да им вдъхне вяра. Ванда обаче вещаеше толкова лоши неща, че му беше трудно да й съчувства. Вечно черногледа. Яд го беше, че тя винаги подценява възможностите на Гари и омаловажава постиженията му в живота. Като че ли краката са единственото, което прави живота смислен. Винс имаше един любим вуйчо, който бе прекарал половината от живота си в инвалидна количка. Беше един най-силните, най-жизнените хора, които Винс познаваше. Баща на четири деца, ръководеше сам фирмата си, обичаше спорта. Ти го караш да се чувства безпомощен, помисли си той. Кой ти дава право да казваш, че Гари няма за какво да живее? Но веднага се укори. Ванда страдаше посвоему. Той нямаше как да знае какво й е на душата. Каква полза от това да се търси кой е виновен?
— Каква ирония на съдбата — продължи Ванда с равен глас. — Джеймс Рийд го натика в инвалидната количка, а сега неговата вдовица го тласна в пропастта.
— Какви ги приказваш? Джими Рийд няма нищо общо с катастрофата. — Винс намръщено я изгледа. Помнеше добре катастрофата. Собственият му син Роби беше на баскетболния мач същата тази вечер. Помнеше как изтръпна, когато му съобщиха за пътна злополука и пострадали младежи.
— Джими Рийд го накара да отидат на този баскетболен мач. По време на снежна буря. Другите момчета не го искаха. Но Джими Рийд го убеди да отиде. Той му пълнеше главата с глупости и разправяше, че Гари е един от тях. Винаги така правеше. Каквото кажеше Джими Рийд, за Гари беше закон. Моят син нямаше работа в онази кола през онази нощ. Когато се опитах да кажа това на Джими Рийд, той ми каза: „Вие се тревожите прекалено много, мисис Юрик“. — Ванда се облегна на стола и погледна Винс, а в очите й проблесна пламъче на стара вражда. — Горе-долу същото, което ми каза и ти, когато ти се обадих да ти съобщя, че Гари го няма.
Винс въздъхна. Разбра какво намеква Ванда, но за нищо на света нямаше да се извинява.
— Казах ти само как действа полицията в такива случаи. Един възрастен човек не се смята за изчезнал, ако не се прибере вкъщи за вечеря.