— Познавате ли тези предмети? — попита тихо Винс. Той вече знаеше отговора. И Долорес, и Лаура му бяха описали най-подробно липсващите бижута. В мига, когато ги видя описани на масата в полицейския участък в Охайо, той ги позна.
Долорес кимна.
— На Джими са — каза тя с треперещ глас. — Тези неща са на сина ми.
— Няма нищо, скъпа — потупа я Сидни по рамото. Той измъкна внимателно плика от нея и го сложи на бюрото. След това я стисна здраво за ръцете, сякаш да я подготви за тежък удар.
Долорес погледна Винс.
— Къде ги намери? — попита тя.
Винс се обърна към окръжния прокурор Джаксън, който леко кимна. Винс облиза устни и заговори бавно.
— Бях днес в Охайо заедно със следователя Ленард. Тези предмети бяха сред вещите на един човек на име Хърман Пауел, който вчера е бил убит…
— Убит… как? — попита Долорес объркана.
— Бил е убит, докато е извършвал насилие. След смъртта му стана известно с какво се е занимавал. Бяхме уведомени за това от щатската полиция на Охайо. Намерихме тези бижута сред вещите му заедно с негови бележки, които съдържат името и адреса на Джими. Затова ни се обадиха.
— Искаш да кажеш… — пое дълбоко дъх тя.
— Намерихме също и пистолета, с който с убит… синът ти. Оръжието на убийството. В момента се правят някои допълнителни разследвания.
— О, боже мой! — каза Долорес. Тя се изправи на стола си потресена, обнадеждена и объркана. — Той ли е убиецът? — Тя сведе очи към ръцете си, в които Сидни бе преплел пръсти. После вдигна засрамено глава. — Значи е имало мъж. Значи тя казва истината. — Всички в кабинета знаеха, че говори за Лаура. — Господ да ме прости, бях толкова несправедлива към нея. Значи това е бил той. Мъжът, който е убил сина ми.
— Да, сигурни сме в това — каза Винс.
Долорес се обърна към Сидни. Изписаното на лицето й облекчение го изпълни с радост дори в този мрачен момент.
— О, Сидни!
— Слава богу — каза той развълнувано.
— Страхувам се, че това не е всичко — каза Клайд Джаксън.
Глава 27
Мастиленото небе бе обсипано със звезди, които блещукаха като скъпоценни камъни, а на лунната светлина морето беше като от коприна. Лаура затвори очи и потръпна от удоволствие, докато прохладният нощен бриз галеше кожата й. Единствената светлина, освен луната и звездите, бяха червените и зелените лампички на мачтите и отстрани на яхтата, които се отразяваха във водата. В далечината Кейп Крисчън приличаше на златна, искряща верига, бавно приближаваща се към тях.
— Прекрасна вечер — промълви тя.
Пам беше поканила Майкъл на гости — да вечеря наденички на скара и да гледа видео — а Лаура и Иън се възползваха от това и отидоха с яхтата в един романтичен крайбрежен ресторант. Вечеряха на свещи и хванати за ръка, се върнаха на яхтата. Ставаше късно.
— Много скоро всички вечери ще бъдат като тази — каза Иън.
— Нямам търпение — отвърна Лаура. Бяха се сдобрили след скарването заради Гари и недоразумението беше забравено в една нощ на страсти. Дните на Лаура минаваха в пренареждане на цялата къща, а Иън помагаше. Тя искаше да опакова всичко, преди да заминат. Кашоните с вещите им щяха да бъдат изпратени по пощата, след като отседнеха някъде през есента. — Въобразявам ли си, или наистина спираме? — попита тя.
— Хрумна ми нещо — отговори той. — Реших да пусна котва за малко.
— Но ние сме почти в пристанището.
Той я прегърна и зашепна в косата й:
— Никога не сме се любили сред морето.
— Не можем, Иън. Трябва да вземем Майкъл.
— Ще постои у Пам още малко.
Лаура се отскубна от ръцете му.