— Стига — извика Лаура, — стига вече. Какви ги приказваш?
— Кажи й, Сид! — Долорес крещеше, лицето й беше на петна, очите — обезумели. — Кажи й, че ще си плати за това!… — Тя изведнъж се хвана за сърцето и на лицето й се изписа страх, сякаш се олюляваше на покрива на висока сграда.
— Какво ти е, скъпа? Помогнете, някой да помогне — извика за помощ Сидни.
— Ей, Марти, извикай „Бърза помощ“. Веднага — намеси се Рон Ленард.
— Скъпа, скъпа, кажи ми нещо — молеше Сидни.
Лаура усети, че някой я пренася вътре в сградата, сякаш е клонка, понесла се по течението. Видя, че Сидни и един полицай подкрепят Долорес, чиито очи бяха широко отворени, а лицето й — мъртво бледо.
Дуейн Гарити последва жена си в кухнята, след като тя затвори телефона и включи малкия телевизор, за да чуе новините. Той не можеше да повярва и само клатеше глава, докато говорителят съобщаваше последните новини по случая Рийд.
— Видя ли? — каза Дуейн. — Казах ти. През цялото време ти казвах.
Пам отвори хладилника и извади пушен салам и майонеза, за да направи сандвичи на децата за вечеря.
— Намали звука — каза тя. — Майкъл ще чуе.
— Рано или късно ще разбере — отговори Дуейн.
Пам намаза с майонеза филия хляб и сложи отгоре парчета салам.
— Ти какво очакваше да направя? — опита се да се защити тя. — Да кажа, че няма да го приема тази вечер, така ли?
— Какво изобщо търси тук? — попита гневно Дуейн.
— Мислех, че ще бъдеш в базата тази нощ — каза тя. — Не предполагах, че ще си бъдеш вкъщи.
— С други думи, действаш зад гърба ми.
— Не, не е така. Просто, когато не си тук, не готвя за вечеря. Давам на децата каквото те обичат. И освен това ще каня в къщата си когото си искам — каза предизвикателно тя.
— Пами, просто не разбираш, че тази жена е беля. Ще ти докара сериозни неприятности.
Пам сложи още една филия хляб върху майонезата и салама и разряза сандвича наполовина. Не отговори нищо. Събитията от тази вечер я бяха разтърсили. Никога нямаше да повярва такова нещо за Лаура, но трябваше да признае, че внезапното й омъжване я бе изненадало. Разбира се, тя насърчаваше Лаура да излиза, да не стои само вкъщи. Но да се жени? А сега и това. Наемен убиец. И все пак, не беше възможно…
Дуейн видя вътрешната борба, изписана на лицето на жена си, и се приближи към нея. Сложи ръка на рамото й и я прегърна, а тя вяло му се усмихна.
— Ти си толкова добра. Винаги си мислиш само хубави неща за хората — каза тихо той. — Но светът е пълен с лоши хора, скъпа.
Пам въздъхна и се зае да направи сандвич за Майкъл. Оставаха още няколко дни до ваканцията и той трябваше да си носи обяд в училище. Жал й беше за него. Той беше невинният в цялата тази история. Тя знаеше кое е добро и кое — лошо. Независимо от всичко, не беше редно да си го изкарва на Майкъл.
— Дуейн, не ме интересува какво мислиш. Просто няма да се държа с Майкъл различно, тъй като той не е направил нищо, което заслужава това. — Сълзи напълниха очите й.
Дуейн въздъхна и хапна малко грозде от една купа на кухненския плот.
— Сигурно си права за това, скъпа — каза той. — Когато си права, си права. Но трябва да признаеш, че за твоята приятелка нещата не са никак розови.
Ръката на Пам трепереше, докато слагаше майонезата обратно в хладилника.
— Просто не мога да повярвам — каза твърдо тя. — И няма да го повярвам.
Сидни, който седеше на леглото на жена си, отметна косата от челото й с мокра кърпа. Тя беше на системи, заобиколена отвсякъде с апарати, които следяха и най-малката промяна в състоянието.
Беше със затворени очи, но въпреки лекарствата, които й дадоха, не спеше. Все пак не беше толкова напрегната. И Сидни беше благодарен за това. Чу, че вратата на стаята се отваря и видя до себе си един млад лекар. Сидни присви очи към картончето с името му и не можа да повярва, че това момче е лекар.
— Мистър Барън? Аз съм доктор Питкин. Видяхме се с вас в спешното отделение.
Сидни кимна, макар че всичко, което се бе случило след като Долорес припадна, му беше като неясно петно.
— Как е тя? — попита любезно младият човек.
— Мисля, че си почива — отговори Сидни.
Доктор Питкин се усмихна. Сидни се зачуди как успява да се усмихва, при положение че през цялото време е изправен пред толкова тревожни очи, толкова отчаяни лица. Това е номерът на професията, каза си той.