— Хубавото е, че няма инфаркт. Беше пристъп от гръдна жаба.
— О, слава богу — каза Сидни и шумно въздъхна.
— Пристъпът обаче беше тежък и трябва да се направят допълнителни изследвания. Искам да подчертая, че това е сериозна работа… може да е предупреждение за неприятности в бъдеще.
Сидни кимна. Като всеки човек на шейсет и пет години бе чувал какви ли не истории за заболявания на сърцето.
— Знам, докторе.
— Ще я задържим тук за ден-два, ще направим още някои изследвания и когато си я приберете вкъщи, ще трябва да я пазите. Да я пазите да не се вълнува.
— Няма да е лесно — въздъхна Сидни.
— Но е много важно — каза доктор Питкин. Погледна Долорес и видя, че е отворила очи. — Как се чувствате, мисис Барън?
— Чувам, че говорите за мен — каза тя.
— Не бива да се тревожите, нали разбирате?
Долорес само го изгледа.
— Благодаря ви, докторе — каза Сидни. — Добре че не беше инфаркт.
— Много лесно можеше да бъде. Ще направим още някои изследвания. Междувременно ще минете на специална диета, мисис Барън. И ще ви предпишем лекарства. Ще говорим за всичко това, като ви изпишем.
— Кога ще ме изпишете? — попита тя.
— Не бързайте — отговори лекарят. — Вероятно вдругиден. Сега и вие си починете, мистър Барън.
— Благодаря, докторе. Лека нощ — каза той.
Младият мъж пак се усмихна, махна с ръка и излезе.
Сидни се върна на мястото си при Долорес.
— Нали го чу какво каза? — каза строго той, ясно съзнавайки колко е безполезно.
Долорес го погледна и очите й се наляха със сълзи на безпомощност. Стисна ръката му върху одеялото със студени и влажни пръсти.
— Тя го е убила, Сид. Убила го е и ще се измъкне. Нали ги чу? Полицията. Не могат да я арестуват. Макар да знаят, че е виновна. Нямат никакво доказателство. Нищо, което сочи, че е свързана с този човек…
— Ще открият нещо — каза Сидни успокояващо. — Ако има какво да се открие.
— „Ако“? — извика Долорес. — Как може да казваш „ако“?
— Казвам само, че не би трябвало да е много трудно. След като вече знаят за наемния убиец.
Долорес се намести на възглавницата.
— Знам, че тя го е убила. Винаги съм го знаела. Но ако този тип Пауел не беше убит по този невероятен начин, тя щеше да се измъкне. Тя дори има наглостта да се омъжи за любовника си. Беше толкова сигурна, че е свободна като птичка.
Сидни я потупа нервно по рамото.
— Но нали все пак го намериха. А сега ще изяснят и всичко останало. Трябва да оставиш нещата в ръцете на полицията. Трябва да им имаш доверие.
Долорес се размърда и се поизправи, подпирайки се на лакът. Цялата апаратура, с която бе свързана, се разклати.
— Ами ако нищо не е останало? Месеци минаха оттогава. Почти една година. Може да не е останала никаква следа, която да води до нея…
— Долорес, стига — каза умолително Сидни. — Намираш се в болница. Уплаших се, че ще те загубя.
— Аз ще се оправя — погледна го тъжно тя. — Защо не си отидеш вкъщи и не си легнеш, Сид? Аз ще поспя.
— Не, няма да поспиш. Ще лежиш и ще продължиш да мислиш за това, докато получиш друг пристъп.
— Не можеш да очакваш от мен да не мисля за това. Той беше моето дете. Единственото ми дете.
— Знам — въздъхна Сидни и я целуна по челото.
В стаята влезе енергично една сестра. Носеше малка чашка с хапче в нея.
— Хайде, мисис Барън — каза бодро тя. — Това ще ви помогне да заспите.
Долорес сложи хапчето в устата си, пийна вода през една сламка и преглътна. Сестрата премери пулса и кръвното налягане и я потупа по ръката.
— Добре — каза тя високо, сякаш говореше в стая, пълна с деца. — Сега ще ви се приспи. Съпругът ви сигурно вече трябва да се прибира вкъщи.
Сидни поклати глава. Това хапче едва ли ще я успокои, помисли си той. Ще лежи и часове наред ще премисля всичко. Той се наведе и я целуна нежно по бледата буза, а сестрата многозначително задържа вратата отворена.
— Обичам те! Опитай се да починеш — каза умолително той.
— Добре — отвърна тя.
Сидни поклати глава и с усилие се изправи. Но още преди да тръгне към вратата, тя обърна глава към стената и той видя, че веднага започна да премисля всичко от начало до край. Да размишлява трескаво върху онова, което вече знаеше. Въпреки лекарствата, които й дадоха, умът, майчиното сърце нямаше да се отпуснат — дори ако това щеше да я убие.