Глава 29
Ричард Уолш паркира своя „Лексус“ пред къщата.
— Сигурни ли сте, че не искате да ви закарам на пристанището, за да си вземете колата? — попита той.
Лаура се бе отпуснала на задната седалка, облегната на Иън, който седеше като вцепенен, стиснал здраво дръжката на вратата.
— Ще я приберем утре — каза Иън. — Жена ми е уморена.
— Нищо ми няма — възрази Лаура. — Ричард, искаш ли да влезеш да изпиеш чаша кафе или едно питие?
Ричард погледна платинения си „Ролекс“.
— Господи, наближава три часът сутринта. Най-добре е да се прибирам вкъщи. — Обърна се назад и ги погледна. — И двамата изглеждате ужасно. Трябва да поспите. Къде е Майкъл?
— У съседите — отговори уморено Лаура. — Благодаря ти, че дойде в съда, Ричард. Оценявам жеста.
— Няма проблем. Това е задължение на адвоката. Виж какво, нещата можеха да бъдат много по-лоши. Искам да кажа, че те знаят, че някой е платил на онзи тип да убие Джими, но нямат нищо конкретно, което да ви свързва с него. Това е ясно. Ако не беше така, досега да ви бяха арестували — каза бодро той.
— О, благодаря — отвърна Иън.
— Искам да кажа, че трябва да се опитаме да гледаме оптимистично на нещата. Разбира се, трябва да сте наясно, че ще превърнат живота ви в кошмар. Ще искат всяка разписка, всяко банково разплащане, всичко, за което се сетят, от времето около убийството. Най-добре е да им сътрудничите. Дайте им всичко, което поискат. Ще търсят доказателства за платена сума на онзи тип Хърман Пауел. Тези наемни убийци не работят за стотинки. Полицията ще издирва голяма сума пари, която не е отчетена.
— Няма да намери такова нещо — отвърна вяло Лаура.
— Още не мога да повярвам — каза Ричард. — Наемен убиец. Кой би могъл да направи такова нещо? Кой би искал да наеме човек, за да убие Джими?
Лаура изведнъж се почувства като в капан на задната седалка на колата. Имаше чувството, че не може да диша.
— Ричард, искам да се прибера вкъщи.
— О, разбира се — каза Ричард, отвори вратата и се обърна напред, за да могат те да слязат. — Починете си сега — каза съчувствено той. — Утре ще говорим.
Иън и Лаура тръгнаха към къщата, хванати под ръка. Лаура отпусна уморено глава на рамото му. Ричард ги проследи с поглед, докато влязоха вътре. След това вдигна прозореца, включи климатичната инсталация и избра една касета, за да слуша музика, докато се прибере у дома. „Ред Хот Чили Пепърс“, помисли си той. Усили звука до край и се насочи към Рок Харбър.
Докато Иън си вземаше душ, Лаура си облече нощница и метна отгоре един летен халат. Погледна с копнеж през прозореца към къщата на Пам. Всички прозорци бяха тъмни и тя с разочарование видя колата на Дуейн. Нищо чудно, че Пам звучеше толкова нервно по телефона, когато я помоли Майкъл да преспи у тях. Лаура знаеше много добре, че сега, след всичко случило се, Дуейн ще се настрои срещу нея. Колко време трябва на Пам, за да започне да мисли като мъжа си?
Все едно — вече е много късно да звъни по телефона. На Майкъл му е добре тази вечер, каза си тя. Той обича да спи у Луис. Докато гледаше прозореца на Луис, Лаура си спомни думите на Долорес. Иска да вземе Майкъл, за да ме накаже за нещо, което не съм извършила. А също и за нещо, което извърших, помисли си тя, като чу, че вратата на банята се отваря.
Иън влезе във всекидневната, бършейки косата си с хавлиена кърпа, облечен само с долнището на пижамата си. Толкова е хубав, помисли си тя. Толкова меланхоличен и толкова хубав. Беше се хвърлила в ръцете му като в спасителна мрежа. А сега — какво ще стане с тях сега?
Иън си наля чаша вино, което извади от дъбовия бюфет.
— Искаш ли малко? — попита той. — Може да ти се отрази добре.
Тя машинално отказа, после размисли.
— Може би, да — каза тя.
Той й занесе чашата — тя седеше свита в единия край на канапето. Иън седна в едно кожено кресло до студената камина. Креслото на Джими. Сините му очи бяха посивели, сякаш зад тях се надигаше буря. Гледаше в чашата си.
— Иън, продължавам да мисля какво каза Долорес — не можа да се сдържи Лаура. — За това, че ще ми отнеме Майкъл.
— Не може да направи това — каза рязко той.