Рон отбягна стоманения поглед на Ванезе.
— Все пак, съгласете се, че можехте и да си замълчите — каза Винс помирително. — Много хора не биха се замесили в такова нещо.
Ванезе се обърна към Винс. На лицето му бе изписан израз на предизвикателна непреклонност, израз, който гарантираше, че казва истината. Един човек със семейство казва истината на друг човек със семейство.
— Тя е убила мъжа си. Двамата са имали дете. Прав ли съм? — Винс кимна. Доминик Ванезе повиши глас. — След това бяга и се омъжва за друг. Наречете ме старомоден. Но за мен това е лошо. Обидно. Дадох си сметка какво е станало и не искам да й се размине. Можете ли да разберете това?
— Да, мога — каза Винс. — Разбирам го много добре.
Глава 33
Мотелът „Златният фазан“ се намираше под един надлез на Югоизточната магистрала и грохотът на камионите и профучаващите коли постоянно напомняше на гостите му колко ниско под небето се намират стаите им. Гари паркира колата в занемарения, осеян с боклуци паркинг. В дъното му, седнали на ниска ограда пушеха тийнейджъри с различен цвят на кожата, с нахлупени на тила шапки и развързани маратонки на краката. Докато Гари слизаше от колата, те хвърляха алчни погледи към превозното средство, надявайки се, смяташе той, да го сплашат. Ваша е, каза си Гари. Чудеше се само дали ще изчакат да се стъмни, за да я ограбят или откраднат. Страх го хвана, като си помисли колко бързо се е заразил от параноята на жителите на големите градове. За миг му мина през ум да остави колата отключена, но се отказа. Нека се поизмъчат малко, щом я искат. Нали са американци.
Влезе в мотела през фоайето със синьо-зелени пластмасови мебели и зелени изкуствени растения. Един мъж със зализана черна коса, мърлява бяла риза и тиранти четеше на рецепцията гръцки вестник. Изгледа подозрително Гари, сумтейки зад гърба му. Гари продължи по осветения от много слаби крушки коридор, докато стигна до стаята с номер седем.
Отключи вратата и влезе. Мръсните бамбукови щори бяха свалени и в стаята беше тъмно и горещо. Той запали нощната лампа, която имаше пергаментов абажур във форма на пагода, и огледа оскъдната мебелировка. На стените висяха две евтини картини, наподобяващи свитъци, с китайски йероглифи и жени в кимона. На леглото беше метната памучна покривка с цвят на горчица, а от двете страни на прозореца имаше два стола, сякаш пренесени от някой офис.
На малкото нощно шкафче освен лампата имаше един картонен календар с реклама на местния магазин за алкохол и снежен пейзаж от Върмонт. До него беше телефонът. Гари загледа телефона и в ушите му като развалена плоча закънтя вик за помощ. Кого да викам за помощ, помисли си той. И защо? Какво толкова може да му каже някой, та да го накара да не се отказва от живота?
Някой психиатър например да му каже, че е изпаднал в депресия и иска да извади на бял свят всичките си травми от детството? Преди катастрофата животът му не беше по-добър или по-лош от живота на всички останали. Родителите му не се разбираха, но всъщност не се караха. Един ден баща му просто се вдигна и замина някъде. Отсъстваше все по-дълго и по-дълго. Гари често се чудеше къде е. Карл никога не казваше. Може би понякога е ходил в Бостън, каза си Гари. Може би е отсядал тук, в същата тази стая, когато е бягал от тях. Може и сега, в този момент да е в Бостън, в онази кръчма на ъгъла, и да показва на някой пияница снимка на сина си. И да казва: „Той е художник, също като мен“.
Сякаш чувам майка си, помисли си Гари. Гневният сарказъм беше единственият начин, по който тя се справяше с изчезванията на Карл. Той се опита да не мисли за Ванда. Знаеше как ще преживее това, когато разбере. Но накрая щеше да изпита облекчение. Колко пъти само се оплакваше, че катастрофата е провалила живота им? Така и тя ще се освободи от него, от бремето си. А Лаура? Гари се усмихна горчиво при мисълта за Лаура, но ъгълчетата на устата му потрепериха. Не, не и Лаура. Тя караше меден месец.
Гари отвори кутията в скута си и взе да разглежда пистолета. Беше тежък, много по-тежък, отколкото очакваше. Човекът в магазина му показа как се зарежда и го предупреди, че трябва да се упражнява в стрелба, преди да започне да носи оръжие. За целта, за която ми трябва, не е нужно много практика, помисли си той. Сега, когато моментът бе настъпил, по някакъв странен начин се чувстваше свободен от всичко. През цялата седмица, докато чакаше разрешението за оръжие, се подготвяше, почти не ядеше, спеше малко, навлизаше в едно състояние на освобождаване от всекидневните неща. Седеше в тази стая. После седеше в парка, за да мине времето. За миг си спомни за Арън, мъжа от парка. За миг сякаш усети старото любопитство към живота, но го потисна. Не можеше да мисли за това. Вече не изпитваше нито яд, нито тъга. Имаше само един факт: беше загубил Лаура и Майкъл въпреки всичките си глупави надежди и планове. И какво друго му оставаше? Не си беше давал сметка колко безкрайно и напълно самотен е, докато тя не застана срещу него на задната веранда, където люляците ухаеха, и не призна, че се е омъжила повторно. Когато си тръгна от къщата й, осъзна какво представлява собственият му живот. Представи си, че се връща у дома в стаята си при майка си да чака — да чака какво? И продължи да кара колата. Но чувството за празнота остана. Като надвиснал отровен облак. И не го напускаше.