Харесваше му как изглежда тази стая — потискаща и чужда. Идеалното място за това, което щеше да извърши. Въпреки вътрешното спокойствие, пръстите му трепереха, докато зареждаше пистолета. Сложи по един куршум във всяко гнездо. Нямаше да играе на руска рулетка. Това не беше игра, а логично заключение, логичен край на жалкия му живот. Помисли си за Джими Рийд. Искаше последният образ, който щеше да види, да бъде лицето на Джими Рийд. Така трябваше. Защото смъртта на Джими Рийд беше причина да се озове най-накрая на това място. Тук, където не можеше да остане сам със себе си нито миг повече.
Гари зареди пистолета и го вдигна. Дали все пак ще има кураж? Ще му стигнат ли силите да го направи? Замисли се. Не знаеше колко време седи така. Дневната светлина притъмня зад щорите, навън се спусна мрак, чуваше се само грохотът на колите. На хора, които бързаха да стигнат някъде. Бързаха да отидат при някой, който ги чакаше. При нещо, което беше важно. Това обаче не важеше за него. Той вече беше стигнал там, където един ден всички стигаха. Не можеше да издържа повече на напрежението. Беше време да действа. Вдигна бавно пистолета и притисна студеното оръжие до осеяната с венички бяла кожа на темето си. Затвори очи и се опита да каже някаква молитва. Но не можа. Пръстът му докосна леко спусъка и цялото му тяло потрепери.
Изведнъж на вратата се почука.
Глава 34
— Я дай да ти видя ноктите, приятел — каза Лаура, преструвайки се на много строга, докато Майкъл навличаше горнището на пижамата си след банята.
— Измих ги — възпротиви се той.
Лаура хвана меките му ръчички и разсеяно ги разтри с палците си, правейки се, че оглежда внимателно ноктите му. Нищо друго на света не беше толкова нежно и доверчиво, колкото тези ръчички, отпуснати в нейните ръце. Майкъл усещаше, че нещо не е наред, но се държеше храбро и разчиташе на нея да оправи всичко. Всичко ще се оправи, повтори си тя. Нищо не може да ми се случи, защото не съм направила нищо лошо.
— Изглеждат много добре — каза тя.
— Нали ти казах. Мамо, може ли да играем „Уно“ тази вечер? Моля те.
— Добре, може. Обуй си обаче пантофите, преди да слезеш долу.
Лаура го остави в стаята да си търси пантофите и слезе във всекидневната. Свил устни, Иън стоеше облегнат на камината, вперил поглед в студеното огнище.
— Надявам се, че си в настроение за един турнир по „Уно“ — каза тя.
Иън се обърна, стреснат от гласа й.
Лаура се приближи до него, прегърна го и той силно я притегли към себе си.
— Ти си някъде много далеч оттук — каза тя.
— Мислех.
Тя вдигна глава и го погледна.
— За какво?
— Мисля, че трябва да заминем оттук, както бяхме решили. Знам, че идеята беше да пътуваме с яхтата през лятото и после да се върнем пак в Щатите, но сега си мисля, че няма да е лошо да останем известно време на островите. Има един остров, казва се Сейнт Юстейсиъс, който е направо рай за живеене. Той е част от Холандските Антилски острови. Климатът е прекрасен през цялата година. И на Майкъл ще му хареса. Все едно че е Островът на съкровищата. Едно голямо приключение…
— Иън, не можем да заминем — каза Лаура и се освободи от прегръдката му. — Знаеш това. Сега не може. Не може да заминем. След като разбрахме за Хърман Пауел, трябва да разберем и кой го е наел.