— Защо да не може? — попита Иън. — Нищо не се е променило. Те не могат да ни задържат, след като нямат никакво доказателство. Защо трябва да живеем в това напрежение? Нека просто да заминем — другата седмица, както бяхме запланували. На Майкъл му остават само няколко дни в училище.
— Аз не мога — каза упорито Лаура.
— Защо? Да не би да се притесняваш как ще бъде изтълкувано? Малко е късно за това.
— Не — отвърна твърдо тя. — Не мога да замина оттук, докато не арестуват човека, който уби Джими. Сигурно ще го открият скоро, след като знаят за Пауел. Тогава ще мога да сложа точка на това.
— Джими е мъртъв. Какво значение има дали си тук, или си заминала? И в единия, и в другия случай той е мъртъв. А аз искам да започнем нашия живот. Докато сме тук, все едно че не сме живи — извика той.
Лаура го погледна разтревожено. Знаеше, че думите й ще го ядосат, но нямаше смисъл да крие как се чувства.
— Виж… аз… чувствам се виновна, че трябва да понасяш всичко това. Загубата… не е твоя. Отмъщението, така да се каже, не го търсиш ти. Но аз — да. То е част от мен. А сега вече и част от теб. Иън, аз трябва да знам. Не мога да замина, докато не узная кой е бил. Не разбираш ли? Убиецът на мъжа ми е някой, когото аз познавам. Трябва да знам кой е. Трябва да знам, че ще бъде наказан. Не е възможно да не разбираш това. Не изпита ли облекчение, когато най-накрая арестуваха Стюарт Шорт? Нима не искаше да го хвърлят в затвора?
— Кой е хвърлен в затвора? — попита Майкъл, понесъл картите, влачейки обутите си в пантофи крака.
Лаура се протегна и го придърпа към себе си, макар че той се опитваше да се отскубне. Иън се отдалечи от тях.
— Няма значение, скъпи — каза Лаура.
— Хайде да играем — подкани я Майкъл.
— Аз ще играя — каза Лаура. — А ти, Иън?
Иън отиде при тях и седна на канапето. Беше толкова напрегнат, че сякаш всичко в него пулсираше. Лаура се премести до него и разтри раменете му.
— Може ли аз да раздавам? — попита Майкъл.
— Разбира се, миличък — каза разсеяно Лаура. Майкъл съсредоточено започна да разбърква картите. Лаура прошепна на Иън: — Не се тревожи. Не може да продължава дълго още. След това веднага ще заминем. Не знам дали ще останем на Антилите…
— Ти просто не искаш да заминеш — прекъсна я ядосано той. — Не можеш да се откъснеш от стария си живот. Не можеш да направиш една крачка. Защо си въобразих, че ще успея да променя това? Какъв глупак съм.
Лаура се облегна и каза:
— Това е съвсем несправедливо. Аз бях готова да заминем. Опаковах всичко, събрах багажа. Знаеш това. Но нещата се промениха.
— Така е — каза с горчивина Иън. — И сега вече те са напълно убедени, че ти си убила Джими. А преди само те подозираха.
В първия момент Лаура остана потресена от думите му. След това си каза, че не трябва да се изненадва. Той започваше да се огъва. Тя трябваше да знае, че това ще се случи.
— Нека да не говорим за това сега — каза тя, поглеждайки към Майкъл.
— Защо се карате? — захленчи Майкъл.
— Извинявай, скъпи. Хайде, раздавай картите. Иън, ще играеш ли с нас?
Иън я погледна с отчаяни тъжни очи.
Няма да мине много време и ще ме остави, каза си Лаура. Ще поднесе куп извинения, всичко ще бъде много цивилизовано, но той ще се качи на яхтата и ще си кажем довиждане. Не ме интересува, помисли си тя. Аз имам Майкъл. Ще оцелея.
— Бягството не решава нищо — каза тихо тя. — Аз трябва да остана тук. Но ти не трябва да оставаш. Ако искаш да заминеш — разбирам те.
Тогава Иън се пресегна и сложи нежно ръка на косата й.
— Моят ангел пазител — каза той. — Как мога да те оставя…
Предаността му я отрезви.
— Благодаря — прошепна тя, без да го погледне и заби поглед в картата, която Майкъл й бе подал. Сложи на масата една синя петица и каза: — Твой ред е.
Иън въздъхна и се включи в играта. Майкъл щастливо хвърли една карта, отнемайки на Иън реда.
— Твой ред е, мамо — извика той.
Изиграха три игри и атмосферата постепенно се успокои, докато тримата се надпреварваха да трупат точки.
Лаура стана и отиде в кухнята да донесе солети.
— Последна игра, Майкъл — предупреди го тя, като се върна.
Майкъл приложи цялата хитрост и ловкост, на които бе способен, и извика щастливо „Уно!“, а партньорите му примирено въздъхнаха. В този момент настойчивото чукане на вратата рязко промени настроението.