— Вземи си хапчето, скъпа — каза той.
Долорес обърна глава и го погледна с безжизнени очи. Сидни не издържаше да я гледа такава. Неговата Долорес беше енергична, кипяща от живот. Тази Долорес беше като обвивката на предишната Долорес. Откакто се върна у дома от болницата, не си даваше труд да се облече. Твърдеше, че е добре, но не искаше никъде да излиза. Сякаш през повечето време се беше пренесла на някаква мъглява планета.
— Донесох ти и нещо за пиене да преглътнеш хапчето — каза той, подавайки й чашата. Тя я взе. Костите на ръката й изглеждаха крехки и чупливи. Тя преглътна с безразличие хапчето и му върна чашата. — Да ти донеса ли книгата или нещо друго? — попита Сидни.
— Не ми се чете — поклати глава Долорес.
Не ти се живее, помисли си Сидни. На вратата се почука.
— Аз ще отворя — каза той. — Ти си почивай.
Долорес се отпусна в креслото. Не я интересуваше кой е. Не я интересуваше дали седи в креслото, или лежи в леглото. Това просто нямаше значение. После чу името на Лаура и се изправи на крака. Тръгна към съпруга си и го чу да казва:
— Без коментар.
Младият мъж на вратата беше с вратовръзка и шлифер. Тя не го позна веднага, макар че лицето му бе смътно познато.
— Кой е този, Сид? — попита тя.
— Този млад човек е от вестника — каза Сидни, опитвайки се да говори спокойно, но възбуденият му глас го издаваше. — Казва, че са арестували Лаура за убийството на Джими.
— Искаме да чуем вашата реакция, мисис Барън — каза нетърпеливо репортерът.
Сидни препречи вратата.
— Мисис Барън и аз не искаме да коментираме.
— Може ли да вляза? — попита репортерът.
— Не, съжалявам. Съпругата ми не е добре — каза Сидни, затваряйки вратата под носа му.
Обърна се към Долорес, готов да я хване, ако залитне, но тя го отстрани. Очите й горяха, бузите й бяха порозовели.
— Арестували са я. Най-сетне. Как е станало? О, слава богу, знаех си… — В гласа й се долавяха едновременно ужас и възбуда. Върна се във всекидневната и се обърна към Сидни, който проверяваше дали вратата е заключена.
— Цяла нощ ще ни досаждат — заяви той.
— Сид, как е станало? Каза ли нещо журналистът?
— Изглежда се е явил свидетел. Само това ми каза.
Долорес закърши ръце.
— Значи наистина е тя. Знаех си, знаех си аз. Но защо? Защо? Той я обичаше толкова много. Моят Джими. Искам да я сложат на електрическия стол. Как е могла да направи такова нещо? — Настроението й се люшкаше между скръб и силна възбуда.
— Успокой се, Долорес. Седни! — замоли я Сидни. — Все още не си добре.
— О, вече съм по-добре. От месеци не съм била по-добре. По-точно от нощта срещу Нова година. Най-накрая, най-накрая справедливост за моя син. — Очите й се наляха със сълзи. — Разбираш ли, Сид? — обърна тя към него разкривеното си лице.
— Тя ще бъде наказана за онова, което е сторила — каза той.
Долорес го прегърна, знаеше какво означават тези решителни думи, изказани от нейния кротък съпруг. Известно време двамата останаха прегърнати, докато сълзите на Долорес се стичаха по лицето й. След това тя внезапно се отдръпна и каза:
— Майкъл.
— Какво има? — намръщи се Сидни.
— Искам го — каза тя. — Веднага.
— Кой знае с кого е сега. Надявам се, че не е с онзи тип Иън — каза Сид.
Долорес хвана ръцете му и ги разтърси.
— Тя е убила баща му. И повече няма права над него. Ще й го отнема и тя никога повече няма да види детето си. Сид, трябва да се обадиш на нашия адвокат Франк О’Мали — извика тя. — Аз отивам да се облека.
Сидни погледна мрачно трескавите й очи и кимна.
— Ще се обадя на Франк. Той знае какво трябва да се направи.
Лаура седеше пред тясна маса в едно помещение без прозорци, където се провеждаха разпити в Окръжния съд на Кейп Крисчън, и чакаше адвоката си. Очакваше да види Ричард, но униформеният полицай каза, че адвокатът й е от Филаделфия и се казва Къртис Станхоуп.
— Докарали са тежката артилерия за вас — каза полицаят и в гласа му се прокрадна нотка на възхищение. Той нямаше какво друго да каже. Стоеше прав, вперил поглед право пред себе си, подпрял ръце на вратата. От време на време казваше нещо неразбираемо по радиостанцията си, но не разговаряше с Лаура.