Един униформен полицай пристъпи бързо напред и задържа детето, като го вдигна във въздуха, докато то пищеше, и препречи пътя до майка му.
— Майкъл — извика умолително Лаура.
Долорес и Сидни бяха вече при полицая.
— Хайде, скъпи — каза Долорес. — Ела при баба.
— Мамо! — изпищя Майкъл.
— Ваша Светлост — възпротиви се Станхоуп, — това е жестоко.
Съдия Уоткинс, която се бе изправила и се канеше да напусне залата, се обърна и удари с чукчето по бюрото.
— Полицай, оставете детето да отиде при майка си.
С чувство на облекчение младият полицай пусна внимателно детето на пода и лекичко го побутна към Лаура. Майкъл се втурна към нея и Лаура го пое, притискайки топлото му телце към сърцето си, зажадняло за него.
— Любов моя — прошепна тя с треперещ глас, — обичам те.
— Ела си у дома — изплака той.
— Не мога. Баба ще се грижи сега за теб.
— Искам ти да се грижиш — каза той и очите му се наляха със сълзи.
— Разбира се, веднага щом мога — обеща Лаура.
— Искам сега — повтори той, търкайки очи с юмруци.
За първи път в живота си Лаура си благодари, че не може да плаче. Не искаше да го плаши още повече.
— Сега не мога — каза тя. — Ти слушай баба и Попи. Ще се видим веднага, щом мога. — Трябваше да мобилизира всичките си сили, за да каже това. Трябваше да го накара да си мисли, че всичко е наред.
— Хайде, стига толкова — чу тя гласове около себе си и усети отчаяното биене на детското сърчице, притиснато до нейното сърце. Нечии ръце успяха да я издърпат за раменете и да я разделят от Майкъл.
— Обичам те повече от всичко — извика тя. — Бъди сега добро момче. Отиди с баба.
Служителката предаде Майкъл на Долорес, която го пое в прегръдките си. Детето склони уморено глава на познатото рамо. Долорес вече не изглеждаше нито уморена, нито съсипана. Изглеждаше силна и пълна с решителност. Сидни се усмихна кротко на баба и внук.
— Хайде да вървим, скъпи — прошепна Долорес на Майкъл.
Залитайки, Лаура стъпи на краката си с помощта на Иън. Той пак се опита да я прегърне, но полицаят рязко ги раздели. Лаура потърси в очите на Иън сила, но в тях имаше само отчаяние и тя извърна поглед.
— Довиждане, майко — извика едно жално гласче.
Лаура погледна в очите детето си, което се отдалечаваше от нея. Майкъл държеше Долорес за ръка и й махаше.
Майко. Той не ме е наричал друг път така. Това е по-лошо и от смъртта, помисли си тя. Как ми се случи такова нещо? Тя стисна силно ръката на Иън и махна на Майкъл. И докато му махаше, усети, че някой издърпва пръстите й от ръката на Иън и я извежда от съдебната зала, зад чиято врата бе изчезнал нейният син.
Глава 37
Миризмата на печени на скара наденици и чушки се смесваше с други ухания и вятърът я довяваше до таванския прозорец на Арън Келерман. Гари седеше пред прозореца и гледаше трепкащите светлини на уличния панаир долу. Движението по улицата беше спряно тази вечер, тъй като енориашите на Свети Себастиан украсяваха църквата с цветя и празнуваха деня на своя светец, отдавайки се на ядене, пиене и забавления.
Макар че благодарение на огромния асансьор можеше лесно да влиза и излиза от таванското жилище, Гари винаги имаше проблеми с тесните улички в северната част на града, а да не говорим за панаирен ден. От прозореца се разкриваше весела гледка, от която той винаги се чувстваше добре. Но тази вечер беше тъжен, защото знаеше, че новият ден ще донесе промяна. Докато наблюдаваше уличната сцена, забеляза Арън, който идваше от ъгъла, приключил с вечерната смяна в болницата. Той се открояваше сред тълпата. Имаше наперена походка и въртеше глава ту наляво, ту надясно, сякаш не можеше да се насити на гледките и на миризмите около себе си.
Гари се дръпна назад. Не искаше приятелят му да го види, че го наблюдава. На Гари това му беше стар навик — навик да прикрива интереса си към хората, към които изпитва най-голямо любопитство. Вече го правеше машинално, макар че Арън не можеше да бъде измамен. Гари чу дрънченето и скърцането на асансьора и знаеше, че следващият звук ще бъде отварянето на вратата на етажа на Арън. Гари се отдалечи от вратата, когато чу превъртането на ключа в ключалката. Арън влезе, вдигнал високо в ръка една торба.
— Виж — каза той вместо поздрав. — Донесох нещо и за нас. Все едно, не можем да се преборим с миризмата. По-добре е да се включим и ние в карнавала.