Лейси събра документите си на купчинка. Срещата беше приключила.
— Е, благодаря, че ни изслушахте и щедро ни отделихте време. Ще продължим разследването си и ще очакваме новини от вас.
Пачеко ги изпрати до асансьора, искаше да прекара още време с тях. Майкъл го наблюдаваше внимателно. Когато с Лейси останаха сами в колата, той каза:
— Този младеж ще ти се обади до двайсет и четири часа, и то не във връзка с казиното.
— Имаш право — съгласи се тя.
— Свърши чудесна работа.
25
Точна като часовник, жената на рецепцията почука на вратата в 9:00 ч. и без да изчака отговор, влезе да остави сутрешната поща върху бюрото на Лейси. Тя се усмихна и й благодари. Всички рекламни брошури и каталози моментално бяха заделени за инициативата „Флорида рециклира!“. Останаха шест плика, адресирани до нея, пет от които имаха адрес на подателя. Шестият изглеждаше малко подозрителен, затова тя отвори първо него. Вътре с нечетлив почерк пишеше:
До Лейси Столц.
Аз съм Уилтън Мейс. Опитах се да Ви позвъня, но телефонът Ви не работи. Трябва да поговорим, и то час по-скоро. Обадете ми се на 555-996-7702. В града съм и чакам.
Уилтън
Лейси на секундата набра номера от стационарния телефон на бюрото си. Уилтън вдигна и двамата проведоха кратък разговор. Той се намираше в хотел „Дъбълтрий“, на три пресечки от Капитолия. От предишния ден очакваше обаждането й и среща очи в очи. Имаше важна информация. Лейси го увери, че тръгва веднага, и предаде разговора на Гайзмар, който я подразни със закрилническото си отношение. Съгласи се с нея обаче, че среща в оживен хотел в града не крие голяма опасност. Отново й каза, че държи да го осведомява за всяко пътуване или разговор във връзка е разследването на Макдоувър. Тя обеща, но сериозно се съмняваше, че ще удържи на думата си, въпреки че склонността й да рискува бе рязко намаляла.
Уилтън я посрещна на входа, както се бяха договорили, и двамата си намериха спокойна маса в барчето в дъното на фоайето. За пътуването си до големия град той беше облякъл същите дрехи, с които беше под сянката на дървото у дома няколко седмици по-рано. Сякаш беше минала година. Деним от глава до пети, мъниста на шията и китките, дълга коса, пристегната на опашка. Наистина много приличаше на брат си. Докато чакаха кафето си, той поднесе искрени съболезнования за Хюго, когото харесал много. Разпита я за нейните травми и я увери, че изглежда чудесно.
— Какво знаеш за инцидента? — попита Лейси. — Какви са слуховете?
И в града Уилтън говореше също толкова бавно, колкото и в резервата. Беше спокоен и невъзмутим по природа.
— Много съмнителен изглежда — отговори той.
Сервитьорка поднесе чашите им — черно кафе за Уилтън и лате за Лейси. След дълга пауза тя каза:
— Добре, слушам те.
— Името Тод Шорт говори ли ти нещо? — попита той.
— Май съм го чувала някъде. Помогни ми да се сетя кой е.
— Беше един от двамата доносници в затвора, които свидетелстваха срещу брат ми. По различно време преди процеса ченгетата ги преместиха в килията на Джуниър и след ден-два ги махнаха от там. И двамата излъгаха пред съдебните заседатели и твърдяха, че Джуниър се хвалел как убил кучия син, когото спипал с жена си. И как за назидание убил и нея. Показанията им постигнаха страхотен резултат — закопаха Джуниър.
Лейси отпи от кафето си и кимна. Нямаше какво да добави, а не искаше да му вади думите с ченгел. Той бе пожелал срещата.
— Както и да е, скоро след процеса Тод Шорт изчезна. Другият доносник също — гангстер на име Роблес. Минаха години и мислехме, че са ги очистили, вероятно същите хора, които са убили Сон и Айлийн. А сега, петнайсет години по-късно, Шорт отново се появи и аз говорих с него.
Той замълча и известно време само отпиваха от кафето си. Лейси тъкмо се канеше да попита: „Ще разкриеш ли какво ти е казал?“, когато Уилтън се озърна небрежно, прокашля се и каза:
— Срещнах се с него преди три дни извън резервата. Щом го видях, си спомних колко го ненавиждам. Идеше ми да му размажа лицето с камък, но бяхме на публично място, в някакво заведение за пържено пиле. Започна да ми обяснява колко съжалявал и други подобни глупости. Тогава бил наркозависим и с криминално досие, а животът му бил в задънена улица. Не познавал добре Роблес, но малко след процеса дочул, че негодникът най-вероятно е убит, затова и той изфирясал. Заминал за Калифорния, където се крие оттогава насам. Всъщност се взел в ръце и влязъл в правия път. Сега обаче умира от рак, така че иска да признае греховете си и да получи опрощение за тях.