И тъй като разполагаха с по-голяма свобода при изготвянето на призовките, решиха да изискат досиетата на съдия Макдоувър само за половината съдебни дела. Поискаха ли всичките, щяха да издадат намеренията си и да й подскажат какво да подозира. Възнамеряваха да изискат част от документите, да видят какво са склонни да им предоставят съдийката и адвокатският й екип, а после да изискат още, ако се наложи. Това щеше да принуди Килъбрю и компания да посветят на клиентката си дълги и скъпоструващи часове.
Всички дела се намираха в съдебния архив на окръг Брънзуик и Садел отдавна се беше снабдила с копия на обемистите документи. Вече бяха безукорно индексирани и снабдени с препратки и нямаше почти никакво съмнение, че резюметата на КСЕ ще бъдат много по-добре подредени от документите, които щеше да им изпрати Килъбрю. Само че всички съдии си имаха и личен архив, който не ставаше част от публичния. Щеше да им бъде интересно да видят колко стриктно ще се подчини Макдоувър.
Лейси работи над призовката до тъмно. Така отвличаше мислите си от ФБР.
26
Гънтър се върна. Наруши ленивата съботна сутрин на Лейси с новината, че пристига рано следобед. Тя нямаше никакви планове, но направи неубедителен опит да се престори на заета. Той не клъвна. Увери я колко му липсва, адски се тревожел за нея и няколко пъти се извини, че не се е върнал по-рано. Знаел, че тя има нужда от него.
Лейси стоеше на прозореца в терминала на леката авиация и наблюдаваше как частните самолети излитат и кацат. В три и половина, когато той трябваше да пристигне, тя забеляза малък двумоторен самолет да приближава до терминала и да спира. Гънтър слезе сам. Разнообразната му летателна кариера обхващаше две десетилетия и беше прекъсвана поне два пъти, когато Федералното управление на леката авиация прекрати разрешителното му. Гънтър имаше проблеми с властите и твърдеше, че спорел с наземния контрол по време на полет. Пилотите никога не печелеха подобни спорове и Гънтър остана без разрешително. Явно беше намерил някакъв начин да си го върне.
Носеше малък сак, което беше добър знак, както и обемисто куфарче, несъмнено пълно с документи по важни сделки. Той я сграбчи в прегръдката си, увери я, че изглежда страхотно, и като че ли всеки момент щеше да се разплаче, докато й обясняваше колко му е липсвала. Лейси се постара да изрази същите чувства.
На излизане от терминала тя каза:
— Значи пак си във въздуха.
— Да, онези тъпаци от Управлението на леката авиация нямат право да задържат на земята един свестен човек. Върнах си разрешителното преди две седмици.
— Страхотен самолет.
— На мой приятел е.
Стигнаха до малкия форд, който Лейси все още караше, и брат й не пропусна да каже, че това не може да е кола.
— На застрахователя е — каза Лейси. — Още не съм решила каква да си купя.
Гънтър знаеше всичко за колите и веднага се впусна в научна беседа за различните модели, които сестра му трябва да вземе предвид.
— Ако имаме време, ще отидем да ти купим кола.
— Това е идея — отговори тя.
В момента той караше скъп мерцедес. Лейси помнеше едно мазерати, хамър, порше, черен рейнджровър, а веднъж дори й беше споменал за ролсройс. Въпреки трудностите в бизнеса с недвижими имоти Гънтър открай време бръмчеше из Атланта стилно. Беше последният човек, който би бил полезен при избора на нова кола с нейния бюджет.
Излязоха на шосето сред оживения трафик и Гънтър веднага забеляза колко предпазливо кара тя.
— Добре ли се чувстваш зад волана? — попита той.
— Не, но ще се почувствам.
— Никога не съм преживявал сериозна катастрофа. Май е нужно време човек да се върне в строя.
— Много време.
— Изглеждаш чудесно, Лейси — каза той за трети път. — Харесва ми косата ти. Мислила ли си дали да не я оставиш съвсем къса?
— Не, нито за секунда — засмя се тя.
Месец след като я изписаха от болницата, скалпът й вече беше покрит с един сантиметър коса, която изглеждаше малко по-тъмна от досегашната, но тя не се притесняваше. Поне нямаше да е плешива. Лейси беше прибрала шапките и шаловете и пет пари не даваше дали хората я зяпат.