— Джеймс, липсваше ми. — Гласът й беше мек и леко дрезгав. — Как вървят нещата? — Тя заслони с длани незапалената свещ на масата и направи бързо движение, сякаш пускаше на свобода невидима птица. В момента, в който отдръпна ръцете си, фитилът на свещта се запали и лумна ярък пламък.
— Неотразим, както винаги — каза тя, наблюдавайки го усмихната под танцуващата златна светлина.
— Същото може да се каже и за теб. Но честно казано, дойдох тук по работа.
Тя повдигна леко вежди.
— А кога е било иначе?
— Сега е различно. Исках да те помоля за… професионална помощ.
Тя разпери изящните си ръце и седефените й нокти проблеснаха под светлината на свещта. На показалеца си имаше пръстен с черна далия.
— Моите сили са на твое разположение. Има ли някой, който трябва да бъде прокълнат? Или искаш да привлечеш към себе си късмет и успех? Знам, че не ти е нужна магия за любов.
— Нужна ми е магия за изцеляване на болест. Не знам дали е необходимо нещо специално за конкретната болест, или ще бъде достатъчно да се направи някакво общо заклинание за здраве…
— Джеймс. — Тя се разсмя лениво, сложи длан върху ръката му и го помилва леко. — Никога не съм те виждала такъв.
Жизел беше права. Никога досега не му се беше случвало да изгуби контрол до такава степен. Той се бореше с вълнението си, опитвайки се да си наложи съвършено спокойствие.
— За каква болест говорим? — попита Жизел, когато той продължи да мълчи.
— За рак.
Тя отметна глава назад и се разсмя.
— Искаш да ми кажеш, че твоят вид боледува от рак? Не ти вярвам. Каквото и да ми разправяш, няма да ме убедиш, че вампирите не боледуват от човешки болести.
Това беше моментът, от който Джеймс се боеше.
— Съществото, за което, ти говоря, не е от нашия вид — каза той тихо. — Нито е от твоя. Тя е обикновено смъртно момиче.
Усмивката изчезна от лицето на Жизел и когато заговори, гласът й вече не беше ленив и дрезгав:
— Искаш да кажеш, че не е от нашия свят? Сган? Да не си полудял, Джеймс?
— Тя не знае нищо за мен или за Нощния свят. Нямам намерение да нарушавам никакви закони. Просто искам тя да е добре.
Продълговатите сини очи се взираха изпитателно в лицето му.
— Сигурен ли си, че вече не си нарушил някои закони? — И когато Джеймс я погледна с недоумение, тя добави: — Сигурен ли си, че не си влюбен в нея?
Джеймс отговори на прямия й поглед и каза тихо и заплашително:
— Не говори такива неща, ако не искаш неприятности.
Жизел погледна настрани, играейки си с пръстена си. Пламъкът на свещта трепна и изгасна.
— Джеймс, познавам те отдавна — каза тя, без да вдига очи. — Не искам да ти навличам неприятности. Вярвам ти, че не си нарушил никакви закони… но мисля, че и за двама ни ще бъде по-добре да забравим този разговор. Просто си излез сега и аз ще се престоря, че никога не сме го водили.
— А магията?
— Няма никакви магии. А дори и да имаше, пак нямаше да ти помогна. Просто си върви.
Джеймс излезе от кафенето.
Оставаше една последна възможност. Потегли с колата към Брентууд — квартал, който се различаваше от този, който напускаше, колкото диамант от парче въглен. Паркира под навес за коли пред причудлива тухлена къща с фонтан. Пурпурен бръшлян се катереше по стените към покрив, покрит с испански керемиди.
Джеймс влезе под арката в двора и се спря пред врата, на която имаше табела със златни букви: Джаспър Р Расмусен, доктор по медицина. Баща му беше психолог.
Преди да успее да протегне ръка към дръжката, вратата се отвори и насреща му излезе жена — типична клиентка на баща му, на четирийсет и няколко години, очевидно богата, облечена в дизайнерски спортен костюм и сандали на висок ток.
Изглеждаше замаяна и сънлива, а на шията й имаше две миниатюрни и бързо зарастващи следи от убождания.
Джеймс влезе в кабинета. Отпред имаше приемна, но не и секретарка. Отвътре се чуваше музика на Моцарт. Джеймс почука на вратата.
— Татко?
Вратата се отвори и през пролуката се видя фигурата на красив мъж с тъмна коса. Той носеше съвършено ушит сив костюм и риза с френски ръкавели. Всичко в него говореше за сила и целеустременост. Но не и топлина.
— Какво има, Джеймс? — попита той със същия глас, с който говореше и на клиентите си — дълбок, дискретен и самоуверен.
— Имаш ли минута?