Баща му погледна своя „Ролекс“.
— Всъщност следващият ми пациент трябва да дойде след половин час.
— Трябва да поговоря за нещо с теб.
Баща му го погледна изпитателно и махна с ръка по посока на едно меко кресло. Джеймс се настани удобно на него, но веднага след това установи, че инстинктивно се навежда напред, опитвайки се да седне на края му.
— Какво ти се върти в главата?
Джеймс затърси правилните думи. Всичко зависеше от това дали ще накара баща си да разбере. Но кои бяха правилните думи? Най-накрая реши да кара без заобикалки.
— Става въпрос за Попи. Тя е болна от известно време и сега смятат, че има рак.
На лицето на доктор Расмусен се изписа изненада.
— Съжалявам да чуя това. — Но в гласа му нямаше съчувствие.
— И при това ракът й е много лош. Той е изключително болезнен и вероятността да се излекува е едно на сто.
— Това е много жалко. — Отново в гласа на баща му нямаше нищо друго, освен лека изненада. Изведнъж Джеймс се досети за причината. Той не беше изненадан, че Попи е болна, а че синът му си е направил труда да дойде при него, за да му съобщи това.
— Татко, ако тя има рак, това означава, че умира. Нима това ти е абсолютно безразлично?
Доктор Расмусен сплете пръсти и устреми поглед към яркочервения блясък на махагоновото си писалище. Накрая заговори бавно и спокойно:
— Джеймс, вече сме говорили за това. Знаеш, че аз и майка ти се безпокояхме заради близостта ти с Попи. Ти… прекалено много се привърза към нея.
Джеймс почувства, че го обзема студена ярост.
— Имаш предвид както се привързах към госпожица Емали?
Баща му дори не трепна.
— Нещо такова.
Джеймс се опита да прогони спомените, които нахлуха в ума му. Не можеше да мисли за госпожица Ема сега. Моментът налагаше да бъде абсолютно безстрастен и хладен. Това беше единственият начин да убеди баща си.
— Татко, опитвам се да ти кажа, че познавам Попи почти откакто се помня. Тя ми е нужна.
— И за какво по-точно? Доколкото знам, не и за онова, за което би следвало. Никога не си се хранил от нея, нали?
Джеймс преглътна, възпирайки пристъпа на гадене. Да се храни от Попи? Да я използва по такъв начин? Дори мисълта за това го хвърляше в ужас.
— Татко, тя ми е приятелка — рече той, отказвайки се от всякаква претенция за обективност. — Не мога да гледам как страда. Не мога! Трябва да й помогна по някакъв начин.
Лицето на баща му се проясни.
— Разбирам те.
Смаян от думите му, Джеймс почувства дълбоко облекчение.
— Наистина ли?
— Джеймс, понякога ние не можем да удържаме чувството си на… състрадание към човешките същества. Аз, по принцип, не бих поощрявал това, но ти познаваш Попи отдавна. На теб ти е мъчно за нея и ако искаш да сложиш край на страданията й, да, в такъв случай те разбирам.
Облекчението, което Джеймс бе почувствал, изчезна като дим. Той се вгледа в баща си и сетне промълви:
— Убийство от милост? Мислех, че Старейшините са наложи забрана над убийствата в този район.
— Просто бъди разумно дискретен. Ако нищо не буди подозрение, ние всички ще си затворим очите. И няма да има причина да се допитваме до Старейшините.
Джеймс чувстваше в устата си метален вкус. Той стана и се разсмя кратко.
— Благодаря ти, татко. Наистина ми помогна.
Баща му като че ли не долови сарказма му.
— Няма защо, Джеймс. А между другото, как са нещата вкъщи?
— Всичко е наред — отвърна Джеймс равнодушно.
— А в Училище?
— Училището свърши — каза Джеймс и излезе от кабинета.
Той се спря на двора, облегна се на тухлената стена и се загледа във водните струи на фонтана.
Възможностите се бяха изчерпали. Нямаше вече никаква надежда. Така гласяха законите на Нощния свят.
Ако Попи беше болна, тя щеше да умре.
4
Попи се взираше без апетит в обедния поднос с пилешки филенца и пържени картофи, когато в стаята влезе доктор Франклин.
Изследванията бяха приключили. Първото, САТ, не беше толкова страшно, макар и клаустрофобично, но второто, ERCP, беше направо ужасно. Попи сякаш още чувстваше тръбата в гърлото си, когато преглъщаше.
— Нима се отказваш от тази чудесна болнична храна? — пошегува се доктор Франклин. Попи успя да му се усмихне. Той продължи да говори за съвършено невинни неща. Не спомена нищо за резултатите от изследванията и Попи нямаше никаква представа кога се очаква да са готови. Тя обаче подозираше, че доктор Франклин премълчава нещо. Нежният начин, по който потупа крака й под одеялото, и сенките около очите му вероятно вещаеха нещо лошо…