И когато най-накрая предложи нехайно на майката на Попи „да се поразходят малко надолу по коридора“, подозренията й се превърнаха в увереност.
„Иска да й каже резултатите — мислеше си тя. — Те вече са дошли, но той не иска аз да ги чуя.“
И в следващия момент Попи вече имаше план. Тя се прозя и каза:
— Върви, мамо. На мен и без това малко ми се спи. — Сетне отпусна глава на възглавницата и затвори очи.
Веднага, щом излязоха, Попи скочи от леглото. Проследи с поглед отдалечаващите им се гърбове, докато вървяха надолу по коридора, насочвайки се към една врата. След това, както беше по чорапи, ги последва тихо.
Забави се за малко, когато минаваше покрай стаята на сестрите.
— Просто станах да се поразтъпча — обясни тя на една сестра, която я гледаше въпросително. Но когато сестрата взе една подложка за писане и тръгна към стаите на пациентите, Попи се завтече надолу.
Стаята в дъното на коридора беше приемна и тя я беше видяла по-рано. В нея имаше телевизор и всякакви кухненски принадлежности, така че роднините, които дежуряха в болницата, да се чувстват комфортно. Вратата беше леко открехната и Попи се приближи крадешком. Тя чуваше ниския боботещ глас на доктор Франклин, но не разбираше какво казва.
Много внимателно Попи направи следващите няколко стъпки на пръсти. И рискува да надникне през вратата.
В следващия момент разбра, че няма никаква нужда да бъде предпазлива. Всички в помещението бяха погълнати в разговор.
Доктор Франклин се беше настанил на една от кушетките. Точно до него седеше чернокожа жена в бяла лекарска престилка и очила на верижка около врата й.
На другата кушетка седеше вторият баща на Попи, Клиф. Тъмната му коса, която обикновено беше идеално вчесана, сега беше леко разрошена, а волевата му челюст леко играеше. Той беше прегърнал майка й с едната си ръка. Доктор Франклин говореше и на двамата, сложил длан върху рамото на майка й.
Госпожа Хилгард хлипаше тихо.
Попи се отдръпна от вратата.
„О, боже, намерили са ми рак!“
Тя никога преди не беше виждала майка си да плаче. Не и когато бабата на Попи беше умряла. Не и когато се развеждаше с бащата на Попи. Майка й притежаваше изумителната способност да се справя с нещата и Попи не познаваше човек, който можеше да се сравни с нея в това отношение.
Но сега…
Значи имам рак. Сега вече е сигурно.
Но може би положението не беше чак толкова лошо. Майка й беше потресена и това беше съвсем нормално. Но това не означаваше, че Попи обезателно ще умре. Тя имаше на своя страна цялата съвременна медицина.
Попи продължи да си повтаря това, докато се отдалечаваше от приемната.
Но не вървеше достатъчно бързо, защото преди да стигне достатъчно далече, за да не чува майка си, до слуха й достигна вик, изпълнен с болка:
— О, детето ми! Моето малко момиче!
Попи замръзна на мястото си.
И след това гръмкият гневен глас на Клиф:
— Искате да кажете, че вече не може да се направи нищо?
Едва дишайки и въпреки желанието си да побегне, Попи тръгна обратно към вратата на приемната.
— Доктор Лофтус е онколог, специалист по този вид рак. Тя може да ви обясни по-добре от мен — тъкмо казваше доктор Франклин.
След това заговори нов глас — този на лекарката. Първоначално Попи улови само няколко отделни думи и фрази, които като че ли не означаваха нищо: аденокарцинома, далачно венозна оклузия, трета фаза. Медицинска терминология. Накрая доктор Лофтус каза:
— Проблемът е в това, че туморът се е разпространил. Има метастази в черния дроб, лимфните възли и около панкреаса. Това означава, че не подлежи на ресекция… или с други думи, не можем да оперираме.
— А химиотерапия… — поде Клиф.
— Можем да пробваме комбинация от химиотерапия, лъчетерапия и препарат, който се казва 5-флуороурацил. Имаме някои добри резултати при използването на тази методика. Но не искам да ви подвеждам. В най-добрия случай можем да удължим живота й с няколко седмици. На този етап търсим палиативни мерки — начини да намалим болката й и да подобрим качеството на живота, който й остава. Разбирате ли?