„Няма нищо. Той щеше да й се обади по-късно. Не трябваше да мисли за това сега.“
Всъщност оказа се невъзможно да мисли за каквото и да било при толкова много посетители в стаята й. И така беше по-добре. Невероятно беше, че Попи можеше да седи тук и да си бъбри с тях, докато част от нея беше на Нептун, но въпреки това тя разговаряше и това държеше ума й изключен.
Никой не подозираше, че е сериозно болна. Дори и Фил, който беше нежен и внимателен, стараейки се да се държи като идеалния брат. Говореха за обикновени неща, за забави, пързаляне с ролери, музика и книги. Неща от предишния живот на Попи, от който сякаш бяха минали сто години.
Клиф също участваше в разговора и беше дори по-мил от времето, когато ухажваше майка й.
Но най-накрая посетителите си тръгнаха и остана само майка й. Тя я докосваше и милваше по косата с треперещи ръце при всяка възможност. „Дори да не знаех, щях да се досетя“, мислеше си Попи, наблюдавайки необичайното поведение на майка си.
— Мисля тази нощ да остана тук — таза госпожа Хилгард, опитвайки се да се държи непринудено, но без успех. — Сестрата каза, че мога да спя на кушетката до прозореца, която по принцип била предвидена за родители. Чудя се само дали да се върна вкъщи, за да си взема някои неща.
— Да, върви — рече Попи. Не можеше да добави нищо друго, без да се издаде, че знае. Освен това майка й несъмнено имаше нужда да остане насаме със себе си и да се успокои.
Веднага щом госпожа Хилгард си тръгна, в стаята влезе медицинска сестра с туника на цветя и зелени панталони, която премери температурата и кръвното й налягане. И след това Попи остана сама.
Беше късно. Все още се чуваше звук от телевизор, идващ някъде отдалече. Вратата беше леко открехната, но коридорът навън тънеше в тъмнина. Скоро всичко притихна и отделението потъна в тишина.
Попи се почувства безкрайно самотна и болката я разяждаше някъде дълбоко вътре. Под гладката кожа на корема й туморът напомняше за себе си. Но най-лошото от всичко беше, че Джеймс не се обади. Как можеше да постъпва така? Не знаеше ли, че се нуждае от него?
Не беше сигурна колко дълго щеше да издържи да мисли за Това?
Може би най-доброто решение беше да се опита да заспи. Да се изключи от всичко. Така щяха да си отидат и мислите.
Но веднага щом изгаси лампата и затвори очи, около ума й закръжиха призраци и образи. Но това не бяха красиви момичета без коса, а скелети и ковчези. Но най-страшна беше безкрайната чернота.
„Ако умра, вече няма да бъда тук. Ще бъда ли някъде другаде? Или просто изобщо няма да ме има?“
Това беше най-ужасното нещо, което си беше представяла — небитието! Попи вече мислеше за смъртта и нищо не можеше да направи. Изгуби контрол над себе си. Страхът я поглъщаше и я караше да потръпва под грубия чаршаф и тънките одеяла. Аз ще умра, аз ще умра, аз ще умра…
— Попи.
Тя отвори широко очи, но в първия момент не можа да разпознае черния силует в тъмната стая. Хрумна й безумната идея, че самата Смърт е дошла да я вземе.
След това промълви тихо:
— Джеймс?
— Не знаех дали не спиш.
Попи протегна ръка към бутона отстрани на леглото, за да включи лампата, но Джеймс я спря:
— Не, недей. Наложи се да се промъкна покрай сестрите и не искам да ме изхвърлят.
Попи преглътна и впи пръсти в една гънка на одеялото.
— Радвам се, че си тук — каза тя. — Мислех си, че няма да дойдеш. — Истината беше, че й се искаше да се хвърли в прегръдките му, да плаче и да крещи.
Но не го направи. И причината не беше само в това, че никога преди не беше правила нещо подобно — в самия него имаше нещо, което я спря. Нещо, което не можеше да определи точно, но то почти я плашеше.
Положението на тялото му? Обстоятелството, че не виждаше лицето му? Знаеше единствено, че Джеймс изведнъж бе станал някак непознат.
Той се обърна и много бавно затвори вратата.
Мрак. Сега единствената светлина идваше от прозореца. Попи се почувства странно откъсната от болницата и от целия останал свят. И чувството да бъде насаме с Джеймс, защитена от всичко, щеше да бъде приятно, ако не беше странното усещане, че пред нея стои непознат.
— Ти знаеш резултатите от изследванията — каза той тихо. И това не беше въпрос.
— Мама не знае, че знам — отвърна тя. Учуди се, че все пак успява да говори свързано, при положение че искаше единствено да крещи. — Подслушвах, когато докторите й казаха… Джеймс, аз имам рак. И… при това много лош. Казват, че вече се е разсеял. И казват също, че ще… — Попи не можа да доизрече последната дума, въпреки че тя пищеше в ума й.