— Че ще умреш — довърши Джеймс. Той все още изглеждаше спокоен и съсредоточен. И някак отчужден. — Четох за този рак в Интернет — продължи Джеймс, приближавайки се към прозореца и поглеждайки навън. — Знам колко сериозна е болестта. В статиите се говореше за болка. За силна болка.
— Джеймс! — изстена Попи.
— Понякога лекарите прибягват до хирургическа намеса, но само за да спрат болката. Но каквото и да правят, няма да успеят да те спасят. Могат да те натъпчат с химикали и да те облъчат, но пак ще умреш. Може би преди края на лятото.
— Джеймс…
— Това е твоето последно лято…
— Джеймс, за бога! — почти изкрещя Попи, поемайки си въздух на пресекулки, вкопчена в одеялата. — Защо ми причиняваш това?
Той се обърна и с едно движение сграбчи китката й, а пръстите му се сключиха около пластмасовата й болнична гривна.
— Искам да знаеш, че те не могат да ти помогнат — каза той напрегнато дрезгаво. — Разбираш ли това?
— Да, разбирам го, — отвърна Попи, долавяйки истеричните нотки в гласа си. — Но това ли дойде да ми кажеш? Да ме убиеш ли искаш?
Пръстите му стиснаха болезнено ръката й.
— Не! Искам да те спася! — След това Джеймс въздъхна дълбоко и повтори същите думи по-тихо, но не по-малко решително: — Искам да те спася, Попи!
Следващите няколко секунди Попи вдишваше дълбоко и издишваше, едва успявайки да сдържи риданията си.
— Е, не можеш — рече тя накрая. — Никой не може.
— Ето тук вече грешиш. — Той бавно освободи китката й и хвана вместо нея пръчката на леглото. — Попи, има нещо, което трябва да ти кажа. Нещо за мен.
— Джеймс… — Попи вече дишаше по-спокойно, но не знаеше какво да каже. Доколкото можеше да прецени, Джеймс беше полудял. Донякъде, ако всичко останало не беше толкова ужасно, може би щеше да бъде поласкана. Джеймс бе изгубил съвършеното си самообладание… заради нея. Той беше достатъчно разстроен заради сполетялата я беда, че да изгуби напълно контрол над себе си.
— Значи все пак ти пука за мен — каза тя през смях, който приличаше повече на изхлипване. И сетне сложи длан на ръката му, която все още беше на леглото.
Джеймс се засмя тихо на свой ред. После сграбчи грубо ръката й и миг по-късно се отдръпна.
— Ти нищо не разбираш. — Гласът му прозвуча хрипливо и напрегнато. Поглеждайки през прозореца, той добави: — Мислиш си, че знаеш всичко за мен, но не е така. Има нещо много важно, което не знаеш.
Тези негови думи вече я слисаха напълно. Тя не разбираше защо Джеймс продължаваше да й опява за себе си, при положение че тя беше тази, която щеше да умре. И въпреки това положи усилие да му говори мило:
— Можеш да ми кажеш всичко, знаеш го.
— Но това е нещо, на което едва ли ще повярваш. А от друга страна, ще бъде нарушение на Законите.
— На законите?
— Да, на Законите. Аз се подчинявам на закони, различни от твоите. Човешките закони не означат много за нас, но нашите собствени закони не могат да бъдат нарушавани.
— Джеймс… — промълви Попи, пребледняла от ужас. Той наистина беше изгубил ума си.
— Не знам как да го кажа. Чувствам се като герой от глупав филм на ужасите. — Джеймс сви рамене и без да се обръща, каза: — Знам как звучи това, но… Попи, аз съм вампир.
Попи остана да седи неподвижно. Но в следващия момент се хвърли към масичката до леглото си, сграбчи няколко пластмасови купи, които бяха сложени там една в друга, и ги запокити по него.
— Ах, ти копеле! — изкрещя тя и потърси нещо друго, с което да го замери.
5
Джеймс се наведе, за да избегне летящата към него книга.
— Попи…
— Негодник! Змия такава! Как можеш да ми причиняваш това? Ти разглезен, егоистичен, недозрял…
— Шт! Ще те чуят…
— Нека ме чуят! Аз съм в болницата и току-що разбрах, че ще умра, а ти не можеш да измислиш нищо друго, освен да си правиш шеги. Идиотски откачени шеги. Направо не мога да повярвам! Смяташ ли, че това е смешно? — Попи се беше задъхала от негодувание. А Джеймс, който правеше успокояващи движения с ръцете си, изведнъж замръзна на мястото си и погледна към вратата. — Сестрата идва насам — каза той.