— Чудесно, тъкмо ще я помоля да те изхвърли навън — закани се Попи. Гневът й беше започнал да стихва и в очите й напираха сълзи. Никога преди не се беше чувствала толкова предадена и изоставена. — Да знаеш, че те мразя — прошепна тя накрая.
Вратата се отвори и в стаята влезе сестрата със зелените панталони и туниката на цветя.
— Има ли някакъв проблем тук? — попита тя, запалвайки лампата. И в следващия момент видя Джеймс. — Аха, разбирам. Ти не ми приличаш на член на семейството. — Сестрата се усмихваше, но гласът й звучеше повелително и властно.
— Да, той не ми е никакъв и искам да си върви — обади се Попи.
Сестрата пооправи възглавниците и сложи нежно ръка на челото й.
— Само членове на семейството могат да остават тук през нощта — каза тя на Джеймс.
Попи се загледа в екрана на телевизора, очаквайки Джеймс да си тръгне. Но той не го направи. Вместо това заобиколи леглото и застана до сестрата, която вдигна глава към него, докато продължаваше да оправя завивките на Попи. Сетне движенията й се забавиха и накрая тя се спря.
Попи я гледаше в почуда. Сестрата се взираше безмълвно в Джеймс. Ръцете й бяха отпуснати върху одеялата и тя изглеждаше като хипнотизирана.
А Джеймс просто я гледаше втренчено. Сега, когато лампата беше запалена, Попи виждаше лицето му и отново я обзе странното чувство, че не го познава. Той изглеждаше много блед и почти напрегнат, сякаш правеше нещо, което изискваше усилие. Беше стиснал челюсти и очите му… очите му бяха с цвета на сребро. Истинско сребро, което проблясваше под светлината.
Неизвестно защо, в ума на Попи се мярна образът на изгладняла пантера.
— Както виждате, тук всичко е наред — каза Джеймс на сестрата, сякаш продължавайки някакъв разговор, който бяха водили.
Сестрата премига веднъж и огледа стаята, сякаш току-що се беше събудила от сън.
— Да, да… всичко е наред рече тя. — Обадете ми се, ако… — тя отново се огледа объркано. — Ако, ъъ, имате нужда от нещо.
Сестрата излезе от стаята. Попи я изпрати с поглед, почти забравила да диша. След това бавно, завъртайки само очите си, погледна към Джеймс.
— Знам, че това е изтъркан номер — каза Джеймс. — Честно прилагана демонстрация на власт. Но върши работа.
— Наговорил си се със сестрата предварително — прошепна Попи едва чуто.
— Не.
— Или е някакъв психологически трик?
— Не — каза Джеймс и седна на един пластмасов оранжев стол.
— Тогава значи полудявам. — За първи път от началото на вечерта Попи не мислеше за болестта си. Всъщност не можеше да мисли за каквото и да било. В ума й цареше хаос и смут. Чувстваше се като Дороти от „Вълшебникът от Оз“, след като умът й беше отнесен от торнадото.
— Не, не полудяваш. Може би аз не подходих правилно. Казах ти вече, че не знам как да го обясня. Виж, знам, че ти е много трудно да ми повярваш. Моят вид полага огромни усилия смъртните да отхвърлят самото ни съществуване. От това зависи нашият живот.
— Джеймс, извинявай, аз… — Попи установи, че клепачите й треперят. И затвори очи. — Може би е по-добре просто да…
— Попи, погледни ме. Казвам ти самата истина. Кълна се. — Джеймс се втренчи в нея за миг и въздъхна дълбоко. — Е добре. Не исках да правя това, но…
Той се изправи и се наведе над нея. Тя не трепна, но усети как очите й се разтварят широко.
— Гледай сега — каза той и повдигна леко устната си, откривайки зъбите си.
Съвсем невинно движение, но ефектът от него беше изумителен. Трансформиращ. В следващия момент Джеймс престана да бъде бледото и обикновено момче, което тя познаваше, и се превърна в нещо, което никога не беше виждала. Вид, различен от човешкия.
В очите му проблясваше сребро, а цялото му лице придоби хищнически израз. Но Попи почти не забеляза това, защото не можеше да откъсне поглед от зъбите му.
Това не бяха човешки зъби, а дълги и остри като на котка. Бяха леко извити и завършваха с тънки пронизващи върхове. Нямаха нищо общо с фалшивите вампирски зъби, които продаваха в сувенирните магазини. Те бяха силни, страховити и съвсем истински.
Попи изпищя.
Джеймс затисна устата й с ръка.
— Нали не искаме онази сестра да дойде пак?
Когато отдръпна ръката си, Попи каза:
— О, боже! О, боже…
— Помниш ли всички онези пъти, когато казваше, че мога да чета мислите ти? — рече Джеймс. — Случаите, когато чувах неща, които ти не можеш да чуеш, или се движех с непосилна за тебе скорост?