— Ето тук — каза Джеймс, докосвайки гърлото й с хладните си пръсти, сякаш търсеше пулс.
„Просто го направи — мислеше си Попи. — Да свършваме с това.“
Тя почувства топлина, когато Джеймс се наклони към нея, обхващайки нежно раменете й. Всяка нейна клетка усещаше близостта му. След това почувства хладен дъх до гърлото си и бързо, преди да успее да се отдръпне, едно двойно ужилване.
Онези зъби потънаха в плътта й и направиха две малки ранички, през които да пие кръвта й…
„Сега наистина ще заболи“, помисли си Попи. Силите й я напуснаха. Животът й беше в ръцете на ловец. Тя беше заек, около който се беше омотала змия. Мишка в ноктите на котка. Вече не беше най-добрата приятелка на Джеймс. Тя беше обяд…
Попи, какво правиш? Не се съпротивлявай. Така ще боли повече.
Джеймс й говореше — но топлата уста до гърлото й не се движеше. Гласът беше в главата й.
Не се съпротивлявам, отвърна му Попи. Просто се готвя за момента, когато ще ме заболи.
Чувстваше парене там, където зъбите бяха пронизали шията й, и очакваше то да стане по-болезнено. Но това не се случи. Усещането се промени.
„О“, помисли си Попи.
Паренето беше станало даже приятно. Обзе я чувство на свобода и отдаване.
И близост. Тя и Джеймс се приближаваха все повече един към друг, като две капки вода, които накрая се сливат в една.
Чувстваше ума на Джеймс. Мислите му… и чувствата му. Емоциите му прииждаха и се вливаха в нея.
Нежност… безпокойство… обич. Студена мрачна ярост към болестта, която я заплашваше. Отчаяние, че няма никакъв друг начин да й помогне. И копнеж, страстен копнеж да й внуши чувствата си, да я направи щастлива.
„Да“, помисли си Попи.
Заля я сладостна вълна, от която й се зави свят. Откри, че търси опипом ръката на Джеймс и миг по-късно пръстите им се сплетоха.
Джеймс, мислеше си тя с почуда и радост. И призивът и беше като нежна ласка.
Попи. Тя почувства собственото му удивление и възторг.
И през цялото време упойното удоволствие нарастваше, карайки Попи да потръпва от силата му.
„Как съм могла да бъда толкова глупава? — мислеше си Попи. — Да се боя от това! То не е страшно. То е… то е прекрасно.“
Тя не помнеше някога през живота си да е била толкова близо до някого. Сякаш бяха едно същество. Не хищник и жертва, а партньори в танц. Попи и Джеймс.
Можеше да докосне душата му.
Странно, но това го уплаши и тя го почувства.
Попи, недей… толкова много тъмни неща… Не искам да ги видиш…
Да, наистина тъмни, мислеше си Попи. Но не тъмни и ужасни. А по-скоро тъмни и самотни. Каква безкрайна самота. Чувство, че не принадлежиш на нито един от двата свята, които познаваш. Че си отхвърлен отвсякъде. Освен от…
И изведнъж Попи видя себе си. В ума му тя беше крехка и изящна, въздушна фея с изумрудени очи. Ефирен дух с ядро от чиста стомана.
„Аз не съм точно такава — мислеше си тя. — Не съм висока и красива като Жаклин и Микаела…“
Думите, които чу в ума си, сякаш не бяха отправени към нея. По-скоро Джеймс като че ли си мислеше нещо, припомняйки си откъс от отдавна забравена книга.
Обичаш едно момиче не заради красотата му. Обичаш го, защото то пее песен, която само ти можеш да разбереш…
В следващия момент й се стори, че я обгръща нечия закрила. Ето какво чувстваше Джеймс към нея — най-накрая го разбра. Като че ли тя беше нещо скъпоценно, което трябва да бъде защитавано на всяка цена…
На всяка цена. Без значение какво щеше да се случи с него. Попи се опита да проследи тази мисъл по-дълбоко в ума му, за да разбере какво означава. Той като че ли живееше по някакви правила — не, закони…
Попи, не е учтиво да се ровиш в нечий ум, без да си поканена. В думите му имаше нотки на отчаяние.
Попи се отдръпна мислено. Тя не искаше да наднича в душата му. Искаше просто да помогне.
Знам, мисълта на Джеймс достигна до нея заедно с прилив на нежност и благодарност. Попи се отпусна и просто се наслаждаваше на чувството за единение помежду им.
„Бих искала това да продължи завинаги“, мислеше си тя и точно в този момент всичко свърши. Топлината до шията й изчезна и Джеймс се отдръпна.
Попи възкликна негодуващо и се опита да го претегли към себе си, но той не й позволи.