Но и двамата бяха наясно с последствията. Джеймс трябваше да си тръгне. Попи се почувства измамена и разочарована. Единственото, което искаше, беше да разговаря с Джеймс и да се наслаждава на онова, което бяха открили един за друг, но не можеше. Не и докато Фил беше тук.
— Ти какво правиш тук? — попита тя с раздразнение.
— Докарах мама. Знаеш, че не обича да кара през нощта. И ти донесох това. — Фил сложи музикалната й уредба на масичката до леглото. — А също и това — добави той, показвайки й черна кутия за CD-та. — Любимата ти музика.
Попи почувства гневът й да стихва.
— Много мило — рече тя. Беше трогната, особено от това, че Фил не беше казал, както обикновено „Любимата ти смахната музика.“
— Благодаря ти.
Фил сви рамене, стрелвайки Джеймс с поглед.
„Бедният Фил“, помисли си Попи. Брат й всъщност изглеждаше дълбоко разстроен. — И очите му бяха подути.
„Къде е мама“, тъкмо се канеше да попита тя, когато майка й влезе в стаята.
— Върнах се миличка — каза госпожа Хилгард с правдоподобна жизнерадостна усмивка. В следващия момент на лицето й се изписа изненада. — Джеймс… много мило от твоя страна, че си дошъл.
— Да, но той тъкмо си тръгваше — вметна Фил многозначително. — Аз ще го изпратя.
Джеймс не се впусна в спор, който знаеше, че не може да спечели. Вместо това се обърна към Попи и каза:
— Ще се видим утре.
Имаше нещо особено в сивите му, вече не сребърни очи, което беше отправено само към нея. Нещо, което никога не беше виждала през всичките тези години, откакто го познаваше.
— Довиждане, Джеймс — каза Попи тихо. — И… благодаря ти. — Знаеше, че той ще разбере за какво.
Едва когато Джеймс вече беше излязъл, следван по петите от Филип, напомнящ в този момент на охранител в бар, който прогонва шумен клиент, през главата на Попи пробяга тревожна мисъл.
Джеймс беше казал, че тя ще бъде в опасност, ако не получи достатъчно кръв. Но не беше ли ги прекъснал Филип твърде рано? Достатъчно ли негова кръв течеше във вените й? И какво щеше да се случи, ако не беше така?
Тя самата не знаеше и нямаше как да попита Джеймс.
Фил неотстъпно следваше Джеймс през целия път, докато излизаха от клиниката.
„Не днес“, мислеше си Джеймс. Днес не беше подходящия ден да се занимава с Филип Норт. Но търпението му се изчерпваше и умът му трескаво изчисляваше дали Попи е получила достатъчно кръв, за да е в безопасност. Предполагаше, че да, но колкото по-бързо приемеше втора доза от кръвта му, толкова по-добре.
— „Ще се видим утре“. Е, няма да я видиш утре — каза Фил и изведнъж спря, щом влязоха в подземния паркинг.
— Фил, остави ме на мира.
Вместо това, Филип се изпречи на пътя му и се закова на място, принуждавайки го също да спре. Дишаше учестено и зелените му очи горяха в полумрака на паркинга.
— Добре, приятел — каза той, — не знам какво си мислиш, че правиш с Попи, но всичко свърши. Отсега нататък стой далече от нея. Разбра ли?
В ума на Джеймс се мярна картина как счупва врата на Филип като молив. Но Филип беше брат на Попи и зелените му очи изумително приличаха на нейните.
— Никога не бих наранил Попи — каза той уморено.
— О, я стига. Да не искаш да ми кажеш, че не я сваляш.
Джеймс се забави с отговора. До вчера откровено можеше да отрече твърдението, че „сваля“ Попи. Защото това щеше да означава смъртна присъда както за нея, така и за него. Едва когато тя получи смъртна присъда от другаде, Джеймс си позволи да мисли за чувствата си към нея.
А преди малко… преди малко той беше толкова близо до нея. Беше докоснал ума й и бе открил, че е дори по-смела и по-доблестна, отколкото си мислеше. Дори по-състрадателна и по-уязвима.
Искаше отново да бъде близо до Попи. Тревожеше се за нея и чувстваше как гърлото му се стягаше от безпокойство. Те си принадлежаха един на друг. Но той знаеше, че това може и да не е достатъчно.
Споделената кръв изграждаше силна връзка между двама души, но Джеймс не искаше да се възползва от това, нито от чувството на благодарност, което Попи изпитваше към него. Докато не се успокоеше и не станеше способна да взима самостоятелни решения, трябваше да се държи на известно разстояние от нея. Това беше единственото почтено нещо, което можеше да направи.
— Последното, което искам, е да я нараня — повтори Джеймс. — Защо не ми вярваш? — Той отново направи колеблив опит да улови погледа на Фил, но пак не успя, също както и в болницата. Филип, изглежда, беше един от онези редки смъртни, които не се поддаваха на мисловен контрол.