— Защо не ти вярвам ли? Ами защото те познавам. Теб и твоите… приятелки. — Филип произнесе думата с такъв оскърбителен тон, че тя прозвуча като ругатня. — Ти ходиш с по шест-седем на година и когато приключиш с тях, ги захвърляш като носни кърпички.
На Джеймс му стана забавно, защото по случайност Фил беше абсолютно прав. Той се нуждаеше от шест приятелки на година. След два месеца заедно връзката между тях ставаше опасно силна.
— Попи не ми е такава приятелка и аз няма да я захвърля — каза той, доволен от начина, по който избягна откровената лъжа. Попи наистина не беше негова приятелка в обикновения смисъл на думата. Те бяха слели душите си и близостта им изобщо не беше под знака на общоприетите закачки, срещи и прочее.
— Значи казваш, че няма да се опитваш да сваляш сестра ми? Дано да е така. — И докато говореше, Фил направи може би най-опасното нещо в живота си. Той сграбчи Джеймс за ризата.
„Глупав смъртен“, мислеше си Джеймс. За момент се замисли дали да не счупи всяка една кост на ръката му, или да го запрати към предното стъкло на някоя от колите. Или…
— Ти си брат на Попи — каза той през зъби. — И затова ще ти дам шанс да ме пуснеш.
Фил се вгледа в него за кратко и сетне отдръпна ръката си, леко стреснат. Но не и достатъчно стреснат, че да изгуби дар слово.
— Трябва да я оставиш на мира — каза той. — Ти не разбираш. Тази нейна болест… е много сериозна. Точно сега тя не трябва да се тревожи за абсолютно нищо. Сега й е нужно… — Филип замълча и преглътна.
Изведнъж Джеймс се почувства безкрайно уморен. Не можеше да вини Фил за това, че е разстроен. Умът му в този момент беше пълен с кристално ясни картини за смъртта на Попи. Обикновено Джеймс получаваше само обща представа за мислите на хората, но тези на Фил бяха толкова гръмки, че почти го оглушаваха.
Полуистините и увъртанията нямаше да помогнат. Време беше за открити лъжи. Такива, които да накарат Фил да го остави на мира.
— Знам, че Попи е тежко болна — каза Джеймс. — Попаднах на една статия в Интернет и затова дойдох тук, схващаш ли? Просто ми стана мъчно за нея. Попи ми е просто приятелка, нищо повече, но на нея й е приятно, когато се преструвам, че я харесвам.
Филип се поколеба, гледайки го с тежък, подозрителен поглед. После поклати бавно глава.
— Няма нищо лошо в това да сте приятели, но не е хубаво да я заблуждаваш. Твоите преструвки по никакъв начин няма да й помогнат. И освен това тя изглеждаше доста зле… когато ви заварих в стаята.
— Зле?
— Бледа и отпаднала. Ти познаваш Попи, знаеш как преживява всичко. Не би трябвало да си играеш с чувствата й. — Фил присви очи и каза: — Затова може би е по-добре да стоиш далече от нея за известно време. Просто, за да не си въобрази нещо.
— Както кажеш — отвърна Джеймс. Всъщност той почти не го слушаше.
— Добре — рече Фил. — Разбрахме се. Но те предупреждавам, ако не удържиш на думата си, ще си имаш проблеми.
Джеймс не го чу и този път. Което беше грешка.
Попи лежеше в тъмната болнична стая и слушаше дишането на майка си.
„Ти не спиш — мислеше си тя — и аз не спя. И ти знаеш, че не спя, и аз зная, че не спиш…“
Но и двете не намираха сили да продумат. На Попи ужасно й се искаше да каже на майка си, че всичко ще бъде наред, но как би могла да го направи? Не можеше да издаде тайната на Джеймс. А дори и да можеше, майка й нямаше да й повярва.
„Трябва да намеря начин — мислеше си Попи. — Трябва.“ И в следващия момент й се доспа. Това беше най-дългият ден в живота й и във вените й течеше чужда кръв, която вършеше странното си вълшебство. Тя не можеше… просто не можеше… да държи очите си отворени.
На няколко пъти през нощта в стаята влиза медицинската сестра да провери състоянието й, но Попи нито веднъж не се събуди. За първи път от седмици никаква болка не наруши съня й.
На следващата сутрин се събуди объркана и отпаднала. Черни точици танцуваха пред погледа й, когато се надигна в леглото.
— Гладна ли си? — попита майка й. — Донесоха ти закуска.
Миризмата на болничните яйца извика у Попи пристъп на гадене. Но виждайки тревогата на майка си, тя се престори, че хапва нещо от подноса, преди да отиде да се измие в банята. Огледа шията си в огледалото. И колкото и да беше странно, там не беше останала никаква следа.