— Бихме искали да направим ангиография и лапаротомия — каза доктор Лофтус. — Ангиографията е…
— Тръбички, забити във вените ми — рече Попи, преди да се замисли.
Всички я погледнаха, изненадани. След това доктор Лофтус се усмихна унило.
— Ти май си чела за това.
— Не, просто… като че ли съм чувала за нещо подобно — каза Попи. Тя знаеше, че образите идваха от главата на доктор Лофтус. Може би трябваше да спре да говори, за да не събуди подозрения, но беше твърде разстроена, за да се вслуша в гласа на разума. — А лапаротомията е нещо като операция, нали?
Доктор Лофтус и доктор Франклин се спогледаха.
— Да, това е малка операция — потвърди доктор Франклин.
— Но тези изследвания не са задължителни, нали? Искам да кажа, вие вече знаете какво ми е. И освен това изследванията са болезнени.
— Попи… — поде майка й тихо, но доктор Лофтус я прекъсна, говорейки бавно:
— Истината е, че понякога се налага да направим някои изследвания, за да потвърдим диагнозата. Но в твоя случай… те действително не са нужни, Попи. Ние сме уверени, че диагнозата ни е точна.
— Тогава не виждам защо трябва да ми ги правите — каза Попи простичко. — Бих искала да се прибера у дома.
Докторите се спогледаха отново и завъртяха глави към госпожа Хилгард. След това, без изобщо да се стараят да бъдат дискретни, тримата възрастни излязоха в коридора, за да обсъдят нещата.
Когато се върнаха, Попи знаеше, че е спечелила.
— Можеш да се прибереш вкъщи, Попи — каза тихо доктор Франклин. — Поне докато не са се появили други симптоми. Сестрата ще обясни на майка ти за какво да следите.
Докато майка й разговаряше със сестрата в коридора, Попи се обади на Джеймс, който вдигна след първото позвъняване.
— Как си? — попита той.
— Замаяна, но иначе доста добре — прошепна Попи. — Прибирам се вкъщи.
— Ще дойда днес следобед — рече Джеймс. — Обади ми се, когато си сигурна, че ще бъдеш сама поне един час. И Попи… не казвай на Фил, че ще дойда.
— Защо?
— Ще ти обясня по-късно.
Когато най-накрая се прибра у дома, се почувства някак странно. Клиф и Фил си бяха вкъщи. Всички бяха непривично мили с нея и все така се преструваха, че нищо необичайно не е станало. (Попи беше чула сестрата да казва на майка й, че най-доброто решение е да се опитат да поддържат нормалния ритъм на живота в дома си.)
„Все едно имам рожден ден“ — мислеше си Попи смаяна. — „Или пък рожденият ми ден е съвпаднал с датата на дипломирането ми.“ На всеки няколко минути на входната врата се позвъняваше и пристигаха нови и нови букети цветя. Скоро стаята й заприлича на цветна градина.
Много й беше мъчно за Фил. Той беше толкова покрусен… и толкова смел. Искаше й се да го утеши, както беше утешила майка си. Но все не намираше верните думи.
— Ела тук — заповяда му Попи, решавайки да действа без заобикалки. И когато Фил се подчини, тя го прегърна силно.
— Ти ще победиш това нещо — прошепна той. — Знам, че ще успееш. Никой никога не е имал такава воля за живот като теб. И никой никога не е бил толкова упорит.
И тогава именно Попи разбра колко много ще й липсва той.
Когато го пусна, се почувства замаяна.
— Може би е по-добре да си легнеш — каза нежно Клиф, а майка й я придружи до стаята й.
— Татко знае ли? — попита Попи, докато майка й подреждаше стаята й.
— Опитах се да се свържа с него вчера, но от телефонната централа ми казаха, че се е преместил във Върмонт. Но не знаят точно къде.
Попи кимна. Такъв си беше баща й — вечно в движение. Той работеше като диджей, когато не беше художник или илюзионист. Бяха се разделили с майка й, защото не беше много добър в нито едно от тези неща, или поне не достатъчно добър, за да му плащат добре за тях.
Клиф беше всичко онова, което баща й не беше: отговорен, дисциплиниран и предприемчив. Той подхождаше идеално на майката на Попи и Фил. Двамата толкова много си приличаха, че Попи понякога се чувстваше като чужда в собственото си семейство.
— Татко ми липсва — каза тя тихо.
— Знам. Понякога и на мен ми липсва — отвърна майка й за нейна изненада. И сетне добави решително: — Ще го намерим, Попи. Веднага щом разбере, той ще дойде.
Попи се надяваше да е така. Защото предполагаше, че няма да има шанса да го види… след това.
Едва час преди вечеря, когато Фил и Клиф излязоха по работа и майка й легна да подремне, Попи можа да се обади на Джеймс.