— А аз предполагам, че по същата причина не постъпвах с теб така, както с Микаела и Жаклин.
Попи се вгледа в изваяните черти на лицето му, в кестенявата копринена коса, която падаше над челото му… и затаи дъх. Кажи „Обичам те“, нареди му тя мислено. Кажи го, твърдоглаво момче такова.
Но в този момент те не бяха свързани и Джеймс не даде и най-малък знак, че я е чул. Вместо това се обърна към нея енергично и делово:
— По-добре да започваме. — Той стана и дръпна завесите. — Дневната светлина намалява силата на вампирите.
Попи се възползва от паузата, за да отиде при CD-плейъра си. В този момент вървеше холандска жизнерадостна песен, която може би беше подходяща за някой нощен клуб в Амстердам, но не беше особено романтична. Тя натисна едно копче и в стаята се разнесе печална португалска мелодия.
Сетне Попи дръпна завесите на леглото си и двамата с Джеймс се озоваха в един малък, сумрачен, уединен свят, обгърнати в полупрозрачна бяла черупка.
— Готова съм — прошепна тя тихо и Джеймс се приведе към нея. Дори в полумрака Попи се почувства хипнотизирана от очите му. Те бяха като прозорци към някакъв друг свят, далечен и вълшебен.
„Нощният свят“, помисли си тя и наклони главата си назад, когато Джеймс я взе в прегръдките си.
Този път двойното ужилване по шията й беше сладостно. Но най-приятно беше, когато умът на Джеймс докосна нейния. Чувството за единение, за цялост изведнъж се разля в нея като звездна светлина.
И отново я обзе усещането, че двамата се разтапят, разтварят се и се сливат в едно навсякъде, където се докоснеха. Тя чувстваше собствения си пулс да отеква в него.
По-близо, по-близо… и сетне изведнъж почувства, че той се отдръпва.
Джеймс? Какво има?
Нищо, отвърна той, но Попи беше почти сигурна, че това не е вярно. Той се опитваше да отслаби растящата връзка между тях… но защо?
Попи, не бих искал да те заблуждавам. Онова, което чувстваме е… изкуствено.
Изкуствено? Това беше най-истинското нещо, което някога бе изживявала. По-истинско от най-истинските неща. Заедно с радостта Попи почувства в нея да се надига обида и гняв към Джеймс.
Не искам да кажа, че това не ми харесва — отвърна той и в мисълта му се прокрадваше отчаяние. — Ти просто не можеш да устоиш на кръвната връзка. Не би могла, дори и да ме мразеше. Това просто не е честно…
Попи не я беше грижа кое е честно. Ако и ти не можеш да й устоиш, тогава защо се съпротивляваш? — попита тя тържествуващо.
В следващия момент Попи чу нещо като мисловен смях и те се притиснаха един към друг, чувствайки да ги залива вълна на чиста емоция.
„Кръвната връзка — мислеше си Попи, когато Джеймс най-накрая вдигна глава. — Няма значение дали той ще каже, че ме обича. Сега ние сме свързани. И нищо не може да промени това.“
И само след миг тя щеше да запечата тази връзка, взимайки част от кръвта му. „Опитай се да устоиш на това“, помисли си тя и се стресна, когато Джеймс се засмя тихо.
— Отново ли четеш мислите ми? — попита тя.
— Не точно. По-скоро ти проектираш мислите си. И си много добра в това. Ще станеш силен телепат.
Любопитно… но точно сега Попи не се чувстваше особено силна. Изведнъж тя се почувства слаба като невръстно котенце. Отпусната като вехнещо цвете. Имаше нужда от…
— Знам — прошепна Джеймс. Все така придържайки я, той повдигна едната си китка към устата си, но Попи задържа ръката му.
— Джеймс? Колко пъти трябва да правим това… за да се променя?
— Мисля, че още веднъж — отвърна Джеймс тихо. — Този път взех много от кръвта ти и искам и ти да направиш същото. И следващият път, когато го направим…
„Аз ще умра — помисли си Попи. — Е, поне знам колко още ми остава да бъда човек.“
Устните на Джеймс се отдръпнаха назад, откривайки дълги изящни зъби, и той ги заби в собствената си китка. В движението му имаше нещо змийско. Кръвта бликна, с цвета на сироп от буркан с черешово сладко.
И точно когато Попи се наведе напред, отваряйки устни, на вратата се почука.
Попи и Джеймс замръзнаха на местата си виновно.
Почукването се повтори. Замаяна и отслабнала, Попи като че ли не можеше да помръдне. „О, господи — мислеше си тя. — Моля те, нека това да не е…“
Вратата се отвори.
… Фил.
Филип заговори, подавайки глава.
— Попи, спиш ли? Мама каза…