Попи вече знаеше, че може да чува приглушените разговори в коридора, сякаш се водеха в собствената й стая. Всичките й сетива бяха изострени, въпреки че умът й беше замъглен. Когато се погледнеше в огледалото, се сепваше от бледостта си. Кожата й беше прозрачна като восък. Очите й бяха толкова зелени и напрегнати, че сякаш горяха.
Другите шест пъти, когато Джеймс се обади, госпожа Хилгард му каза, че Попи си почива.
Клиф поправи счупената рамка на скрина на Попи.
— Кой би могъл да предположи, че това момче е толкова силно?
Джеймс затвори мобилния си телефон и стовари юмрук върху таблото на своята интегра. Беше четвъртък следобед.
Обичам те. Това трябваше да каже на Попи. Но сега беше твърде късно — тя дори не искаше да разговаря с него.
Защо просто не й го каза? Сега всичките му оправдания изглеждаха нелепи. Той не се беше възползвал от невинността на Попи и чувството й на благодарност… Е, браво. Вместо това проникна във вените й и разби сърцето й.
И в крайна сметка беше ускорил смъртта й.
Но моментът не беше подходящ да мисли за тези неща. Защото сега трябваше да участва в един маскарад.
Той излезе от колата и дръпна рязко якето си, докато вървеше към просторната къща в стил ранчо.
Отключи и влезе, без да извика, че си е дошъл. Не беше и нужно да го прави. Майка му щеше да усети присъствието му.
Таваните на стаите бяха сводести като на катедрала, а стените бяха съвсем голи, както беше модно напоследък. Имаше само една особеност — всички светли отвори на тавана бяха закрити с елегантни драперии, направени по мярка. Това правеше интериора просторен, но и сумрачен. Почти като в пещера.
— Джеймс — каза майка му, идвайки от задното крило. Тя имаше смолисточерни лъскави коси и съвършена фигура, която бе по-скоро подчертана, отколкото скрита от бродираната й със злато и сребро рокля. Очите й бяха хладно сиви и с тежки мигли като тези на Джеймс. Тя целуна въздуха до бузата му.
— Получих съобщението ти — каза Джеймс. — Какво искаш?
— Предпочитам да почакам, докато баща ти се прибере…
— Мамо, извинявай, но наистина бързам. Имам да свърша някои неща — днес дори не съм намерил време да се нахраня.
— Личи си — каза майка му и се вгледа за момент в него с немигащи очи. Сетне въздъхна и тръгна към всекидневната. — Нека поне да седнем… Напоследък си малко напрегнат, нали? Особено в последните дни.
Джеймс седна на тъмночервената кожена кушетка. Сега беше моментът да покаже на какво е способен. Ако успееше да скрие истината от майка си през следващата една минута, всичко щеше да бъде наред.
— Сигурен съм, че татко ти е казал защо — отвърна той хладно.
— Да. Малката Попи. Много тъжно, нали? — Абажурът на единствения лампион в стаята беше наситено червен и върху лицето на майка му падаше рубинена светлина.
— В началото се разстроих много, но сега вече го превъзмогнах — каза Джеймс. Той се стараеше гласът му да звучи равнодушно и се беше съсредоточил по никакъв начин да не допусне нещо да премине през аурата му. Чувстваше как майка му леко докосва ума му. Като насекомо, което нежно го гали с антената си, или като змия, която стрелва напред черния си раздвоен език.
— Изненадана съм — каза накрая майка му. — Мислех, че я харесваш.
— Харесвах я. Но в края на краищата те не са истински хора, нали? — Той се замисли за момент и продължи: — Това е все едно да загубиш домашен любимец. Предполагам, че просто ще трябва да си намеря нов.
Това беше смел ход. Джеймс направи волево усилие да отпусне всеки свой мускул, когато усети мисловните пипала изведнъж да се стягат и увиват около него, търсейки пукнатина в бронята му. Насочи мислите си изцяло към Микаела, опитвайки се да излъчва нещо подобно на нехайна симпатия.
Тактиката му се увенча с успех. Изследващите пипала се отдръпнаха, а майка му се облегна грациозно назад и се усмихна.
— Радвам се, че гледаш така на нещата. Но ако почувстваш, че имаш нужда да поговориш с някого… баща ти познава някои много добри психотерапевти.
Тя, разбира се, имаше предвид психотерапевти вампири, които трябваше да му набият в главата, че човешките същества могат да служат само за храна.